Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали
меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със
страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият —
заявих аз, като подчертах последните две думи със силно отрицание.
Тя явно най-сетне разбра какво искам да и кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо
това
Все едно току-що и бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.
— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък
с когото и да било?
Кимнах.
Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето и как се опитва да
си представи онова, което и бях казал. Объркване. Смайване.
— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.
Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.
— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не
знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.
Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала
облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по
полето като някакви безгръбначни същества.
— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се
усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.
Тя остана замислена дълго време.
— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви
накрая.
— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани —
използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо
поведение“ на адемски.
Селийн направи жест на остро пренебрежение и укор. Бях удивен колко по-засегнат се
почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от
всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.
— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е
различен на всяко място.
— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя,
но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.
Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем,
ефектът беше същият.
— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?
— А коя си ти, че да се
Селийн ме гледа известно време. Между светлите и вежди се появи бръчка. След това тя
се засмя весело и вдигна ръце.
— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм
тази, която ще те хвърли на земята.
Изпълни обещанието си.
118.
Цел
Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.
След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от
пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше
слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше
достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше
се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова
силно, сякаш някой ме бута с ръка.
— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато
правех „късане на детелина“.
— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото
всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с
дете, което е наполовина на твоя ръст.
— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг,
търсейки пролука в защитата и.
— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен.
Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.
— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.
Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми,
усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната и ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна
ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата и притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в
безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.
— Вех — казах аз, за да се предам.
Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се
увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.
— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.
Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.
— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя
само крака и.
— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те
пускам?
— Нямах това предвид…
Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.