Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
днешния ден. Когато се доближих повече, видях, че около окото и имаше избеляваща синина.
Когато забеляза, че я наблюдавам, Карсерет бавно и многозначително захвърли дървения
си меч. Тя направи жеста за презрение толкова широко, че да го видят и онези, които седят
най-отзад.
В тълпата се разнесе шепот и аз спрях да вървя, без да знам какво да направя. След миг
на размисъл оставих своя тренировъчен меч отстрани на
изкачвам.
Карсерет чакаше в средата на кръг от трева, широк около десетина метра. Земята тук
беше мека, така че при нормални обстоятелства не бих се притеснявал, ако бъда хвърлен
върху нея. При нормални обстоятелства Вашет ме беше научила каква е разликата да
хвърлиш някого на земята и да го удариш в нея. Първото правиш по време на учтиво
състезание. А второто се използва в истински бой, когато намерението ти е да осакатиш или
да убиеш своя противник.
Преди да се доближа още повече, аз заех вече добре познатата ми приведена стойка на
боеца. Вдигнах ръце, присвих колене и не се поддадох на желанието да се изправя на пръсти,
защото знаех, че така ще се чувствам по-бърз и ще наруша равновесието си. Поех си дълбоко
дъх и бавно пристъпих към Карсерет.
Тя зае подобна стойка и точно когато се приближавах, направи финт към мен. Беше само
леко трепване на ръката и рамото и, но както бях неспокоен, веднага се хванах и отскочих
като подплашен заек.
Тя свали ръце и се изправи, зарязвайки бойната си стойка. Направи широк жест за
веселост и покана. Сетне ме повика с две ръце. Чух как от тълпата се разнесе откъслечен
смях.
Колкото и унизително да бе поведението и, нямах търпение да се възползвам от сваления
и гард. Пристъпих напред и предпазливо опитах да направя „ръце като ножове“. Опитът ми
беше твърде плах и тя се измъкна от него, без дори да и се налага да вдигне ръце.
Знаех, че е по-добър боец от мен. Това означаваше, че единствената ми надежда е да се
възползвам от разпалените емоции, които бушуваха в нея. Ако можех да я вбеся, може би
щеше да допусне грешки. А ако допуснеше грешки, то аз можех да спечеля.
— Първи беше Чаел — казах аз с най-широката си усмивка на варварин.
Карсерет пристъпи с една крачка по-близо до мен.
— Ще счупя хубавите ти ръчички — изсъска тя на съвършен атурански.
Докато говореше, се пресегна и яростно се опита да ме сграбчи.
Опитваше се да ме уплаши, да ме накара да отстъпя и да загубя равновесие. И честно да
си
Но аз бях готов. Потиснах рефлекса си да се дръпна назад. Докато го правех, застинах за
момент и нито отстъпвах, нито нападах.
Разбира се, Карсерет очакваше точно това — миг на колебание, докато се боря с порива
си да отстъпя. Тя се приближи към мен с една-единствена спокойна стъпка и ме хвана за
китката с ръка, здрава като пръстен от желязо.
Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“ в интересната му версия за две ръце
на Селийн. Той беше идеален за малко момиче, което се бори срещу мъж, или за
безнадеждно по-слаб музикант, който се опитва да се измъкне от адемска наемница.
Възвърнах контрола върху ръката си, а различното движение, което бях използвал, леко
стресна Карсерет. Възползвах се от това и нанесох бърз удар със „засяване на ечемик“, като
кокалчетата ми се забиха здраво в месото на бицепса и.
Ударът не беше силен. Бях твърде близо за това. Но ако бях успял да ударя както трябва
нерва, ръката и щеше да се вдърви. Това не само щеше да отслаби лявата и страна, но и да
направи по-трудни всички движения на кетан, които изискват две ръце. Подобно
предимство беше значително.
Тъй като все още бях твърде близо, след „засяване на ечемик“ незабавно направих
„обръщане на воденичен камък“, с което я блъснах рязко и силно, за да загуби равновесие.
Успях да я ударя с две ръце и дори да я избутам с десетина сантиметра назад, но тя изобщо
не загуби баланс.
След това видях очите и. И преди мислех, че е вбесена, но това не беше нищо в сравнение
със сега. Бях успял наистина да я ударя. Не само веднъж, а два пъти. Варварин с по-малко от
два месеца обучение я бе ударил два пъти пред очите на всички от училището.
Не мога да опиша как изглеждаше. А дори и да бях в състояние, едва ли бихте успели да
си я представите наистина, тъй като лицето и продължаваше да е все така безизразно.
Вместо това нека ви кажа следното — никога, през целия си живот, не съм виждал някой
толкова вбесен. Нито Амброуз, нито Хеме или Дена, когато бях критикувал песента и. Нито
пък маера, когато му се бях противопоставил. Тяхната ярост беше като бледа свещ в
сравнение с пещта, която бушуваше в очите на Карсерет.
Но дори и разгневена, тя се владееше напълно. Не се нахвърли върху ми, нито пък ми се
озъби. Пазеше думите си вътре в себе си и ги използваше като гориво.