Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.
— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.
— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.
— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?
— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм
изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването
на върха на перото. — Усетих, че цялостното
помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“
— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.
— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам
нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал
тежък ден.
— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя
беше широка.
Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на
отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.
— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз
наистина бях малък путьо. Освен това бях разглезен и самодоволен.
— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.
Летописеца презрително изпусна въздух през носа.
— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите.
— Той внимателно зави върха на перото.
— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.
Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.
— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради разказването на истории. — Той
пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в
търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един
месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.
— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто
километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да
вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е
велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви
помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“
130.
Вино и вода
Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да
ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и
ми
заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.
Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да
дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.
Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да
пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми
беше трудно да го напусна.
Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше
време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и
доста закъсняло извинение.
* * *
Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които
можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше
да казва — намирах се на края на картата.
За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял
странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от
няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде
добре.
Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха
си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред
мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика
и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.
Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-
приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен
огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и
жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато
втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между
две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.
Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните.
За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше
истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.
Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх,
към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста