Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.

— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.

— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.

— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?

— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм

изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването

на върха на перото. — Усетих, че цялостното

му отношение се изясни, когато каза: „Кой би

помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“

— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.

— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам

нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал

тежък ден.

— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя

беше широка.

Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на

отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.

— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз

наистина бях малък путьо. Освен това бях разглезен и самодоволен.

— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.

Летописеца презрително изпусна въздух през носа.

— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите.

— Той внимателно зави върха на перото.

— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.

Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.

— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради разказването на истории. — Той

пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в

търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един

месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.

— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто

километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да

вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е

велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви

помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“

130.

Вино и вода

Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да

ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и

ми

каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме

заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.

Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да

дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.

Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да

пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми

беше трудно да го напусна.

Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше

време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и

доста закъсняло извинение.

* * *

Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които

можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше

да казва — намирах се на края на картата.

За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял

странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от

няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде

добре.

Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха

си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред

мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика

и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.

Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-

приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен

огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и

жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато

втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между

две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.

Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните.

За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше

истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.

Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх,

към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста