Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

Извадих лютнята от калъфа и засвирих.

Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори

мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край

огъня.

Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.

— Можеш да я свириш — засмя се Алег.

След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.

— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? —

попита той накрая. — Още един

музикант може да ни е от полза.

Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:

— В каква посока сте?

— На изток.

— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.

Алег сви рамене.

— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще

вървим по обиколния път.

— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата

гледка около огъня.

— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара

пръст по краищата на тъмната си брада.

— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.

— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те

убедим.

Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах,

коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.

— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.

— Яхния — кратко отвърна тя.

— Какво има вътре? — усмихнах се аз.

Ан ми хвърли кос поглед.

— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите и.

— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?

— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.

— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих и се аз с най-подкупващата си

усмивка.

Старицата въздъхна и после сви рамене.

— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.

— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.

Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това

опитах.

— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали

устните ми от цяла година!

— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.

— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса

това прекрасно варено, едва ли е от Рух.

Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението и вече не беше толкова

сурово, колкото преди.

След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото

си. Гаскин се приведе напред и рече:

— Ти ни подари

песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?

— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.

— Тази не я знам — сбърчи вежди той.

— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.

— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.

— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която

всеки от нас трябва да знае.

— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази

вечер ти вече ни изсвири нещо.

— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е

свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.

Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.

Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края,

когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в

които хората от града убиват свирача.

След като свърших, Ларен избърса очите си.

— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед

Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не

могат да се удържат, когато видят свирач.

Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.

Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички

нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг

комплимент на Ан за готвенето и.

— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко

пипер от Левиншир?

Ан изглеждаше доволна.

— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш

една дама да издаде своите.

— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.

— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в

Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че

се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш.

Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с

театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с

нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.