Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Извадих лютнята от калъфа и засвирих.
Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори
мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край
огъня.
Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.
— Можеш да я свириш — засмя се Алег.
След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.
— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? —
музикант може да ни е от полза.
Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:
— В каква посока сте?
— На изток.
— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.
Алег сви рамене.
— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще
вървим по обиколния път.
— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата
гледка около огъня.
— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара
пръст по краищата на тъмната си брада.
— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.
— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те
убедим.
Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах,
коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.
— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.
— Яхния — кратко отвърна тя.
— Какво има вътре? — усмихнах се аз.
Ан ми хвърли кос поглед.
— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите и.
— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?
— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.
— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих и се аз с най-подкупващата си
усмивка.
Старицата въздъхна и после сви рамене.
— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.
— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.
Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това
опитах.
— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали
устните ми от цяла година!
— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.
— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса
това прекрасно варено, едва ли е от Рух.
Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението и вече не беше толкова
сурово, колкото преди.
След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото
си. Гаскин се приведе напред и рече:
— Ти ни подари
— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.
— Тази не я знам — сбърчи вежди той.
— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.
— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.
— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която
всеки от нас трябва да знае.
— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази
вечер ти вече ни изсвири нещо.
— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е
свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.
Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.
Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края,
когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в
които хората от града убиват свирача.
След като свърших, Ларен избърса очите си.
— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед
Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не
могат да се удържат, когато видят свирач.
Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.
Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички
нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг
комплимент на Ан за готвенето и.
— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко
пипер от Левиншир?
Ан изглеждаше доволна.
— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш
една дама да издаде своите.
— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.
— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в
Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.
— Радвам се да го чуя.
— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че
се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш.
Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с
театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с
нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.