Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.
— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам
усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.
Замислих се за момент.
— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне
несигурно.
— Но? — погледна ме многозначително Алег.
— Но ще поискам три неща от теб.
— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в
— Така ми се струва редно — настоях аз.
— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?
— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.
— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.
— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.
Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в
друга.
— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните
така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…
Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни
възгласи.
Кете вдигна халбата си.
— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава,
каквото и да ни струва.
Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.
— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка
от онази, която сключихте с мен тази нощ.
Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.
Алег избърса уста и ме погледна право в очите.
— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?
— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще
пътувам със семейството си…
— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава
благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той
махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.
— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.
— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за
това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?
Тим се изправи и притисна ръка към корема си.
— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към
гората. — Не се чувствам много добре.
— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след
което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и
след това да не му става лошо.
— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви
Ларен с едва
— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.
— Аз ще ги доведа — раздразнено натърти Кете.
Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде
зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.
Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.
— Къде искаш да я сложим? — попита Джош.
— Това не е въпрос, който обикновено се задава на един мъж, не мислиш ли, Джош? —
пошегува се Френ и сбута приятеля си с лакът.
— Имам лошия навик да хъркам — предупредих ги аз. — Вероятно ще искате да съм
малко по-далеч от всички останали. Мястото между онези две дървета ми се струва
подходящо.
— Искам да кажа, че при мъжете обикновено човек знае къде искат да им го сложат,
какво ще кажеш, Джош? — продължи Френ, когато се отдалечиха и започнаха да опъват
палатката.
Кете се върна минута по-късно, като водеше със себе си две очарователни млади
момичета. Едната имаше слабо тяло и лице и черна, късо подстригана като на момче коса.
Другата беше по-щедро закръглена, с къдрава златиста коса. Изглеждаха около
шестнайсетгодишни и физиономиите и на двете бяха отчаяни.
— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.
— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се
Алег. — Тази нощ едната от тях ще стопля постелята ти. Това е моят подарък за теб като нов
член на нашето семейство. — Той демонстративно започна да ги оглежда. — Коя от двете
искаш?
Погледът ми се местеше между двете момичета.
— Това е труден избор. Нека си помисля малко.
Кете ги накара да седнат близо до огъня и сложи по една паница с варено в ръцете на
двете. Момичето със златистата коса, Ели, изяде сковано няколко хапки и след това
постепенно спря да се храни подобно на играчка, чиято пружина се е развила докрай. Очите
и изглеждаха почти слепи, сякаш гледаше към нещо, което никой от нас не може да види.
Очите на Крин, от друга страна, бяха втренчени с ожесточение в огъня. Тя седеше вдървено с
паницата в скута си.
— Момичета — смъмри ги Алег, — не знаете ли, че положението ще се подобри веднага
щом започнете да ни съдействате?
Ели изяде бавно още една хапка, след което спря. Крин продължаваше да гледа втренчено
огъня със сковано изправен гръб и ожесточено изражение.
От мястото си край огъня Ан размаха дървената лъжица към тях.
— Яжте! — нареди им.