Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
замислям.
Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели
изпи чашата до дъно. Погледът и продължаваше да е все така отнесен както преди.
Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на
тъмнокосото момиче да я изпие.
Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а
нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото и. Накрая
фокусираха върху мен.
— Какво и даде? — попита ме.
— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.
Очите и ми казаха, че не ми вярва.
— Аз не ядох от яхнията.
— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.
— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.
— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се
чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах
чашата и и я подадох.
— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят
сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши
изречението си.
— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата.
Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.
За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като
желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.
— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.
— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.
Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода
на палатката.
— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.
Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу
приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и
видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето и изглеждаше почти спокойно.
Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.
— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, —
не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох и
чашата отново.
Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се
малко и седна. Очите и оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на
палатката. Седнах малко встрани от нея.
Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах
лицата
коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като
мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.
Замръзнах с ръка на бузата и. За миг двамата се гледахме един друг. После очите и се
затвориха отново. Не бях сигурен дали наркотикът вече действа, или тя се оставя да заспи по
своя воля.
Настаних се на входа на палатката и положих Цезура на коленете си. Яростта в мен ме
изгаряше като огън и гледката на двете спящи момичета беше като вятър, който разпалва
въглените. Стиснах зъби и се насилих да мисля за онова, което се беше случило тук,
позволявайки на огъня да се разгори бурно и топлината му да ме изпълни. Започнах да
дишам дълбоко, подготвяйки се за онова, което щеше да последва.
* * *
Изчаках три часа, ослушвайки се за звуците от лагера. Чувах приглушени разговори —
интонацията на изреченията, без да мога да различа отделните думи в тях. Те постепенно
заглъхваха, смесени с ругатни и звуците, идващи от хора, на които им е зле. Поемах си дъх
бавно и дълго, както ме беше учила Вашет, като отпусках тялото си и бавно броях
издишванията.
Накрая отворих очи, погледнах звездите и реших, че е дошло време. Бавно се изправих и
се протегнах продължително. Лунният сърп, увиснал в небето, беше доста голям и всичко
беше много добре осветено.
Приближих се полека до огъня. Той се бе превърнал в купчина зачервени въглени, които
почти не осветяваха пространството между двата фургона. Ото беше там. Огромното му тяло
беше приведено над едното от колелата. Усетих миризмата на повръщано.
— Ти ли си, Квоте? — попита той със завален глас.
— Да — отвърнах, като бавно продължих да се приближавам към него.
— Тази кучка Ан не е оставила агнето да се свари както трябва — оплака се той. —
Кълна се в свещения бог, че никога преди не съм се чувствал толкова зле. — Той вдигна
поглед към мен. — Ти добре ли си?
Цезура се стрелна, лунната светлина проблесна за миг върху острието му и той преряза
гърлото му. Ото с олюляване падна на едно коляно, след което рухна настрани, а ръцете му,
вкопчени в гърлото, изглеждаха като изцапани с черно от обливащата ги кръв. Оставих го да
кърви под лунната светлина, неспособен да извика, умиращ, но все още не мъртъв.