Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

преструвах на заинтригуван от дворцовите клюки.

След четвърт час в разговора настъпи характерната пауза. След това предстоеше да

започнем спор. После можехме да отидем на някое място, което е достатъчно усамотено, за

да можем да разговаряме по важни въпроси.

— Винаги съм смятал — най-сетне започна Алверон, насочвайки се към темата на

днешния ни разговор, — че всеки има свой въпрос, който е в центъра на същността му, на

онова, което е той.

—

Какво имате предвид, ваша милост?

— Вярвам, че всеки има някакъв въпрос, който го движи напред. Въпрос, който го държи

буден нощем. Въпрос, който го измъчва, както мисълта за кокала тормози кучето. Ако

разбереш въпроса на даден човек, това те приближава до възможността да разбереш него

самия. — Той ми хвърли кос поглед с някакво подобие на усмивка. — Или поне аз винаги

съм смятал, че е така.

Обмислих за момент думите му.

— Ще трябва да се съглася с вас, ваша милост.

Алверон повдигна вежди.

— Съгласяваш се толкова лесно? — В гласа му прозвуча леко разочарование. — Очаквах

известна съпротива от твоя страна.

Поклатих глава доволен, че ми се открива удобна възможност да повдигна въпроса, който

ме вълнуваше.

— От години ме тревожи един въпрос и предполагам, че ще продължи да ме тревожи още

години напред. Така че за мен онова, което казвате, има дълбок смисъл.

— Наистина ли? — попита той с жаден интерес. — Какъв е той?

Обмислих дали да не му кажа истината за моето търсене на чандрианите и за смъртта на

трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък

камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И

което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях

направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но

нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.

— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да

го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще

ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим

своите отговори.

Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент,

за да подбера внимателно думите си.

— Къде са амирите?

— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това

ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?

— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.

— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.

Поех си облекчено дъх,

почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми

каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:

— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?

— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.

Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.

— Не е толкова учудващо. Когато бях момче, исках да съм един от амирите. — Той

изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими

неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща

плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.

— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е

вашата любима история?

— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години.

Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати

глава и ме погледна. — А ти?

— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.

Алверон изглеждаше развеселен.

— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. —

Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.

— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.

— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.

Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един

фонтан.

— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от

което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било

във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. —

Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.

— И пред останалите амири — добавих аз.

— И в крайна сметка пред понтифекса — довърши той. — Предполагам, че си чел

прокламацията срещу тях?

— Да.

Стигнахме до един малък сводест мост от дърво и камък, после спряхме на върха на

арката му, погледнахме към водата отдолу и наблюдавахме лебедите, които бавно се движеха

по течението.

— Знаеш ли какво открих, когато бях млад? — попита маерът.

Поклатих глава.

— Когато станах твърде голям за детските истории за амирите, започнах да се чудя за по-

конкретни неща. Колко са били те? Колко са били дребните благородници? Колко коня са