Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Нали вече го обсъдихме… Замислил се е и е преценил, че да е там е по-малко подозрително, отколкото ако не е.

Шон погледна през прозореца.

— Мисля, че си губим времето. Надявам се следите под ноктите на Пам да дадат съвпадение в някоя от базите данни.

— Чакай малко — каза Мишел възбудено. — Ами ако откупът всъщност е плащане за убийството? Така Тък няма да остави финансова следа и ФБР няма да има за какво да се хване!

— Значи онези типове са били готови да рискуват всичко? Знаеш, че бизнесът с отвличанията не върви.

Плащането на откуп винаги е проблематично. Предаването на парите, на ръка или дори по банков път, винаги оставя следа. Тъкмо получаваш парите, и ФБР чука на вратата ти. — Шон пое дъх. — Освен това още нямаме представа защо са взели кръв от Пам Дътън.

— Тогава как да действаме с Тък?

— Ще го разпитваме още, но без да разбере, че го подозираме.

— Приятелчето му Хилал може да свърши тази работа. Искам да кажа, да предупреди Тък.

— Не мисля. Основната му грижа е да не се провали с контракта. И няма да иска да затъне в блатото заедно с Тък, ако Тък е виновен. Мисля, че ще се държи на разстояние.

— Добре. Друг въпрос. Ако Пам не е биологичната майка на Уила, коя е тя?

— Това може да е без значение.

— По-рано ти каза обаче, че според теб Уила е осиновеното дете. В такъв случай този факт сигурно има някакво отношение към отвличането.

— Уила е на дванайсет. Ако отвличането й е заради осиновяването, значи онзи е чакал доста време, преди да реши да действа.

— Чувал ли си ги някога да говорят, че Уила е осиновено дете?

— Не, никога. Винаги съм смятал, че и трите деца са техни.

— Добре. Ами Джейн Кокс?

— Какво Джейн Кокс?

— Тя знае за подозренията ни. Какво ще стане, ако предупреди брат си?

Преди Шон да успее да отговори, телефонът на Мишел иззвъня.

— Да?

— О, здрасти, Бил… Аз… Какво!? — Мишел пребледня. — О, боже! Кога? Как?

След това замълча и слуша близо минута, като дишаше все по-учестено. — Добре, добре. Качвам се на следващия полет.

Прекъсна линията.

— Какво има, Мишел?

— Майка ми е починала.

21

Твърдите колела на малкия самолет се удариха в затревената пръст на импровизираната писта, машината намали скоростта и продължи да рулира до края й. Сам Куори умело обърна чесната и спря. Скочи на земята и сложи раницата на гърба си. После блокира колелата, изкачи се по склона и отвори вратата на стария рудник. Тръгна по коридора, осветен от фенерчето му и мъждивата светлина на лампите по тавана.

След няколко минути се срещна с Карлос и Даръл.

— Погрижихте ли се за Кърт? — попита той мрачно.

Даръл сведе поглед, но Карлос отговори:

— Погребахме го в южната шахта. Казахме молитва и така нататък. С уважение.

— Добре. — Сам Куори погледна сина си. — Извлече ли си поука, момче?

Даръл кимна вдървено.

— Да не губя контрол.

Тонът му не подсказваше, че изобщо е научил каквото и да било. Куори явно не пропусна тази подробност.

Удари

младежа по гърба и после силните му пръсти се забиха в кожата му.

— Всеки път, когато решиш да превъртиш, ще си спомняш за цената, която плати Кърт. Помисли добре. Защото, нека ти кажа, лесно можех да оставя Кърт да живее. И той заедно с Карлос да чете „Отче наш“ над твоята дупка в калта. Чу ли ме добре?

— Чух те, тате. Чух те.

— С него умря и малко късче от мен самия. Може и да не е малко. Като направих това, проклех сам себе си за вечни времена. И за това си мисли.

— Мислех си, че не вярваш в Бог — каза Даръл тихо.

Карлос гледаше с безизразна физиономия и само потриваше между пръстите си медальона със свети Кристофър, който носеше на шията си.

— Може и да не вярвам в Бог, но бъди сигурен, че вярвам в дявола.

— Добре, тате.

— Не измислям много правила, ама очаквам онези, които определям, да се спазват. Само така могат да станат работите. Ясно ли е?

— Да, сър! — извика Карлос. Беше престанал да потрива медальона и го пусна отново под ризата си.

Куори ги остави и продължи нататък. След малко седна срещу Уила, облечена с кадифените панталони и вълнената риза, които й беше донесъл.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — попита я Куори.

— Искам книги — отвърна Уила. — Няма какво друго да правя, така че искам да чета.

Куори се усмихна и отвори раницата си.

— Това са големи умове, да знаеш.

Извади пет книги и й ги подаде. Уила ги разгледа внимателно.

— Обичаш ли Джейн Остин? — попита я.

Уила кимна.

— Не ми е най-любимата, но съм чела само „Гордост и предразсъдъци“.

— Тази беше любимата книга на дъщеря ми.

— Беше?

Куори се сепна.

— Вече не чете.

— Мъртва ли е? — попита Уила с детска прямота.

— Може да се каже и така. — Той посочи другите книги. — Знам, че си много умна, затова не съм ти взел книжки за малки деца. Ти обаче ми кажи какво харесваш и ще ти го донеса. Имам много книги.

Уила бутна книгите настрана и се вгледа в него.

— А може ли да получа лист и химикалка? Искам да пиша. Така ще се разсейвам, за да минава времето.

— Добре, не е проблем.

— Говори ли с родителите ми? Обеща, че ще говориш.

— Аха. Изпратих им съобщение. Писах им, че си добре.

— Ще ме убиеш ли?

Куори се сви, сякаш го беше ударила с юмрук. А може би наистина го удари? Успя да овладее гласа си.

— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?

— Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.

Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.

Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. Аз съм убиец в края на краищата.