Първото семейство
Шрифт:
Върна се в стаята си и си припомни деня на пристигането им преди три години. Предишното първо семейство беше напуснало в десет сутринта, а те пристигнаха в четири следобед. Все едно смяна на наемателите. Въпреки всичко обаче, когато дойдоха, дрехите им бяха в гардеробите, картините висяха на стените, любимите им неща бяха в хладилника, а личните им тоалетни принадлежности бяха подредени на рафта над мивката. Все още се чудеше как са успели да преместят всичко само за някакви си шест часа.
По-късно, докато пиеше кафе, се замисли за разговора си с Шон Кинг. Можеше да разчита на него. Беше добър
Джейн отиде до прозореца и се загледа в хората, застанали пред Белия дом. Нейният дом. Поне за още четири години, ако можеше да се вярва на социологическите проучвания. И все пак окончателното решение щеше да е в ръцете на повече от сто и трийсет милиона американци, които щяха да кажат „да“ или „не“ на втория мандат на мъжа й.
Опря чело на бронираното стъкло и мислите й се спуснаха към Уила като котва към дъното на морето. Тя беше там някъде с хора, които бяха убили майка й. Те искаха нещо, но Джейн не знаеше какво.
Джейн Кокс се готвеше да посрещне истината, че Уила може и да не се върне в живота им. В нейния живот. Че може би вече е мъртва. Джейн се беше научила да не дава израз на емоциите си, особено публично, освен ако не го налагат конкретните политически условия. Не че беше лишена от страст, но много политически кариери се бяха разбили в плитчините на необуздани изблици на гняв или разюзданост, или на престорена искреност, която бе знак за дълбока непочтеност. Никой не иска ядрените кодове да са в ръцете на неморален, непредсказуем човек, а обществото не би приело и съпругата на този човек да не си владее нервите.
И така, поне през последните двайсет години Джейн Кокс беше следила всяка своя дума, беше изчислявала всяко свое движение, беше програмирала всяко физическо, духовно или емоционално действие, което смяташе да предприеме. И единствената цена, която беше платила за всичко, беше отказът от всяка надежда да остане нормално човешко същество.
Програмата, която й връчиха за тази вечер, предвиждаше пауза от десет минути, през които можеше да се обади на мъжа си, който участваше в митинг и мероприятие за набиране на средства в Пенсилвания. Обади му се и му каза каквото се очакваше, поздрави го за последните резултати от анкетите и представянето му по телевизията, в което видът му беше подобаващо внушителен.
— Всичко наред ли е с теб, скъпа? — попита я той.
— Всичко, ако не броим Уила — отговори тя, може би малко по-емоционално, отколкото й се искаше.
Дори опонентите на мъжа й смятаха политическите му умения за превъзходни. Ала Дан Кокс далеч не умееше да долавя така добре проблемите на собствената си съпруга и нюансите в поведението й.
— Разбира се — каза той. По телефона до нея долитаха откъслечни разговори. — Правим всичко, което можем. Сега трябва да мислим позитивно
— Да, знам.
— Обичам те — каза той.
— Знам — отвърна тя пак. — Късмет тази вечер.
Затвори телефона. Определените за нея минути бяха изтекли.
Мина половин час и Джейн включи Си Ен Ен. Имаше си правило — да не гледа политически предавания и новини в годината на изборите, с изключение на случаите, когато показваха съпруга й по някакъв повод. Времето за празни приказки от сцената свърши и пред тълпата от седемдесет и пет хиляди души всеки момент щеше да се изправи човекът, заради когото бяха дошли всички.
Президентът Даниъл Кокс излезе на сцената под звуците на оглушителна песен. Джейн си спомняше времето, когато политическите митинги не приличаха на рок концерти с подгряващи групи, оглушителна музика и тълпи, ревящи някакъв нелеп лозунг. Някога нещата бяха може би по-достойни и някак по-реални. Не, никакво „може би“. Наистина всичко беше по-истинско. Сега беше режисирано. Като по сигнал фойерверките загърмяха в мига, в който съпругът й застана зад катедрата, загледан в тънките, почти невидими екрани на аутокюто. Джейн знаеше, че в други времена политиците са импровизирали речите си на сцената и само от време на време са поглеждали бележките си. Беше чела, че политиците от времената на Революцията и Гражданската война са наизустявали написаните от тях самите речи от по няколкостотин страници и са ги произнасяли безупречно.
Джейн знаеше, че в днешно време няма политически лидер — включително съпруга й, — който да е способен да повтори подобен подвиг. От друга страна пък, във времето на Линкълн не бе имало как новината за някакъв гаф да обиколи света само за секунди. Във всеки случай, докато гледаше как съпругът й чете от екраните и удря с юмрук катедрата, докато надписи, скрити от записващите камери, казваха на тълпата кога да аплодира, кога да тропа с крака и кога да скандира, част от Джейн копнееше за старите времена. Тогава с Дан пристигаха сами, вадеха от багажника лепенки и значки, раздаваха ги на малката група любопитни, после Дан заставаше в средата на групата и говореше от сърце и душа, стискаше ръце, гушкаше бебета и подканяше хората да гласуват за него на предстоящите избори.
Сега, когато бе вече президент, където и да отидеше Вълка, с него сякаш се придвижваше цялата държава. Почти хиляда души, товарни самолети и телекомуникационно оборудване, достатъчно за цяла телефонна компания, което даваше възможност на мъжа й да се свързва мигновено с целия свят от всеки хотел, в който отсядаше. Лидерите на свободния свят не можеха да бъдат спонтанни. За жалост и техните съпруги не можеха да си го позволят.
Тя продължи да го гледа. Съпругът й беше привлекателен, а това не вредеше в повечето професии, включително и в политиката. Той знаеше как да въздейства на тълпата. Притежаваше този талант открай време. Можеше да общува с хората и да се идентифицира както с милионерите, така и с работниците от заводите, чернокожи или бели, сериозни или глупави. Иначе не би стигнал толкова далеч. Хората наистина го обичаха. И вярваха, че е искрено загрижен за тях. Джейн също вярваше. Никой мъж не можеше да стане президент, без „половинката му“ да се ангажира с идеята.