Първото семейство
Шрифт:
— Татко е звъннал на Боби и той е дошъл след десет минути, въпреки че живее в другия край на града.
— Чудесно. Дай ми Боби.
— Боже, за какво се ядосваш толкова…
— Дай ми Боби, Бил!
След миг чу гласа на Боби.
— Мишел, какво ти става? — заговори той троснато.
— Татко ти се е обадил. Ти си дошъл. Беше ли на работа по това време?
— Не. Вчера имах почивен ден. Бях си вкъщи и помагах на Джоан за вечерята.
— Какво ти каза татко?
Боби повиши глас.
— Какво ми каза ли? Каза ми, че майка ни
— Полицаите бяха ли там, когато ти пристигна?
— Да. Татко им се беше обадил. Бяха дошли може би пет минути преди мен.
— Какво точно им е казал той?
— Че е бил в банята и че не знае какво точно се е случило. Видял мама, после се обадил в полицията, после се обадил на мен.
— И какво казаха ченгетата, когато огледаха мястото?
— Казаха, че най-вероятно е паднала и си е ударила главата.
— Но не знаеха защо е паднала?
— Няма как да знаят такова нещо. Ако просто се е спънала и е ударила главата си, добре. Дали обаче някой я е блъснал, за да падне, трябва да каже съдебният лекар. — И добави ядосано: — Призлява ми, като си помисля как ще режат майка ми!
— Видя ли кръв по вратата на колата, когато влезе в гаража?
— Защо питаш?
— Защото, Боби, трябва да е ударила главата си в нещо.
— Току-що ти казах, че може да е паднала по стълбата, да си е ударила главата в колата, после в пода. Или в парапета на стълбата. Има остър ръб. Ако ударът е на определено място, край! Знаеш го.
Мишел се опита да си представи как майка й се спъва на недовършените стъпала — може би токът й се е закачил на главичка на пирон, която се е показала с времето — залитнала е напред, ударила се е в колата, без да вдлъбне ламарината, паднала е на една страна и главата й се е блъснала в циментовия под с такава сила, че е потекла кръв. Но аутопсията можеше да открие друга причина за смъртта й.
— Мишел? Още ли си там?
Върна се към действителността.
— Да.
— Добре, слушай, не знам какво целиш, но…
— И аз не знам, Боби. И аз не знам.
Прекъсна линията, спря до малък парк, слезе от колата и хукна да бяга.
Мислите й я ужасяваха. Сега можеше единствено да се опита да ги надбяга, въпреки че образът на баща й, втренчил се в нея през прозореца, със застинало като маска изражение на лицето, продължаваше да я гони неотклонно.
23
Докато партньорката му беше в Тенеси, за да се бори със семейните демони, Шон привършваше порция телешка пиката, която си бе взел от италианския ресторант наблизо, и изучаваше купищата разпечатки на компютърните файлове. Надяваше се, че някъде там ще открие следа, която да му подскаже дали Тък Дътън е поръчал да убият жена му и да отвлекат дъщеря му поради неизвестна до момента причина.
Телефонът прекъсна мислите му.
Беше Джейн Кокс.
— Нека да се срещнем в болницата — каза тя. — Тък иска да говори с теб.
— За какво?
— Мисля, че знаеш.
Шон
— Защо да не покрива? — бе попитал той.
— Защото това се смята за терористично нападение, а то не е включено в полицата ви — бе отговорило момичето от застрахователната компания, което някак си успяваше да съобщи за отказа с весел тон.
— Не беше тероризъм. Беше престъпление, а аз бях жертвата.
— Мистър Кинг, колата ви има трийсет и седем дупки от куршуми. Според фирмените инструкции, това не е престъпление, а терористичен акт.
— Ръководите се от броя на дупките! Ще ми обясните ли точно каква е логиката, госпожице?
— Винаги можете да обжалвате решението.
— Наистина ли? А какви са според инструкциите ви шансовете да спечеля обжалването? По-малки от нула или равни на нула?
Госпожицата с веселия глас му бе благодарила, че е избрал тяхната застрахователна компания и бе затворила телефона.
Тъкмо запали двигателя и се канеше да потегли, когато някой почука с пръст по стъклото. Обърна се. Беше жена на около трийсет, руса, възпълна, със силно начервени устни и кожа, върху която ежедневно се нанасят пластове пудра, за да изглежда добре пред камери с висока разделителна способност. Държеше микрофон с вградено записващо устройство, сякаш беше граната, която всеки момент се кани да хвърли.
Погледна в огледалото и видя как новинарският микробус се плъзга зад колата и му препречва изхода.
По дяволите!
Шон свали стъклото.
— Мога ли да ви помогна?
— Шон Кинг?
— Точно така. Вижте, вече дадох изявление на един репортер. Защо не го вземете от него?
— Събитията диктуват нова гледна точка.
— Какви събития?
— Вярно ли е, че сте откраднали поверителни данни от служебния компютър на Тък Дътън?
Стомахът на Шон се сви и част от телешкото се върна чак до гърлото му.
— Не знам за какво говорите. Кой ви каза това?
— Отричате ли, че сте били в офиса му?
— Не отричам и не признавам каквото и да било.
— Фирмата на Тък Дътън е изпълнител на правителствени поръчки и работи по секретни обекти на Министерството на вътрешната сигурност.
— В такъв случай вие репортер ли сте или говорител на фирмата? Не мога да се ориентирам.
— Давате ли си сметка, че е престъпление да откраднете чужда собственост? И че ако се установи, че сте откраднали класифицирана информация с цел шпионаж, могат да ви обвинят в държавна измяна?
— А сега се правите на адвокат. Аз обаче съм истински. Ако не кажете на приятелчето си да махне микробуса от пътя ми, ще дам на заден и ще видя на какво разстояние ще мога да го избутам. После ще го измъкна от седалката и ще го пребия, само че ще го формулирам като „самозащита“. Така няма да е чак толкова подсъдно.