Първото семейство
Шрифт:
Мишел не искаше да запомни майка си така, но нямаше как да не отиде там. Трябваше да види жестокия резултат от онова, което някой беше направил с жената, която преди три десетилетия я беше родила. Изкушаваше се да повдигне главата на майка си и да я обърне, за да види сама раната на тила й, но се въздържа. Щеше да е непочтително, а и след като съдебният лекар не бе успял да разбере от какво е причинена, нямаше голяма вероятност да разбере самата тя.
Представи си последните мигове на майка си. Видяла
И последният, най-мъчителен въпрос.
Дали баща й бе убил майка й?
Взе дланта на майка си и я погали. Каза на мъртвата неща, които не бе съумяла да й каже приживе. Имаше чувството, че сега е по-съкрушена отпреди. Напоследък депресията й се бе задълбочила.
След пет минути излезе на чист въздух, за да поеме кислород. Шофирането към дома премина в спомени за майка й. Когато спря на алеята пред къщата им, не успя да излезе от колата веднага. Наложи се да почака малко, докато се съвземе.
Баща й беше приготвил вечеря. Мишел седна да хапне с него. Братята й бяха излезли заедно, вероятно за да я оставят насаме с баща им повече време.
— Хубава супа — отбеляза тя.
Франк пъхна лъжица пилешки бульон в устата си.
— Направих я сам. Не е от готовите. С годините започнах да готвя все повече. — Кимна някак укорително. — Ти няма как да знаеш това, разбира се.
Мишел се облегна назад, отчупи парче хляб и го задъвка бавно. Замисли се как да отговори. От една страна, нямаше отговор. Наистина не живееше там. Нямаше как да знае тези неща. От друга, питаше се защо баща й иска да се чувства виновна точно сега.
— Не й оставаше време ли?
— Майка ти си имаше приятелки. Винаги е била по-общителна от мен. Може би заради работата ми. Трябваше да се държа на определена дистанция. При нея никога не е имало такива пречки.
Нито озлобление.
— Няма как да знаеш кога някой от приятелите ти ще наруши закона?
Още докато изричаше думите, съжали за тях.
Баща й се замисли, после каза:
— Нещо такова.
— Някои по-специални? Имам предвид приятелите на майка ми.
— Приятелките — каза той. — Ронда, Нанси, Емили, Дона.
— Какво правеха заедно?
— Играеха карти. Пазаруваха. Играеха голф. Обядваха. Бъбреха. Всичко, което правят възрастните жени.
— Ти не ходеше ли с тях?
— Ходех понякога. Общо взето, си беше женска компания.
— При кого е отивала онази вечер?
Той пак се замисли, преди да отговори. Ако имаше навика да се обзалага, Мишел щеше да се обзаложи, че той се кани да я излъже.
— При Дона, поне така си мисля. Май каза, че ще вечерят. Не съм сигурен. Спомена го между другото.
— Дона има ли фамилно име?
Този път нямаше пауза.
— Защо? —
— Какво защо?
— Защо ти е да знаеш фамилното име на Дона?
— Ами… някой обади ли се на тази Дона, за да й каже защо мама не е успяла да отиде онази вечер? Че е умряла?
— Не ми харесва тона ти, момиченце.
— Татко, повече от двайсет години вече не съм момиченце.
Той остави лъжицата.
— Аз й се обадих. Доволна ли си? И бездруго този град не е толкова голям. Тя вече беше научила.
— Значи мама наистина е отивала да се срещне с Дона.
За миг баща й доби объркан и неуверен вид.
— Какво? Да, мисля, че да.
Мишел почувства остра болка в гръдния си кош. Стана, изтърси някакъв безумен претекст и излезе. Вън се обади на единствения човек, на когото си позволяваше да има доверие.
Шон Кинг току-що бе кацнал на летище „Дълес“.
— Имам нужда от теб — завърши тя, след като му разказа какво се е случило.
Шон веднага се зае да си осигури самолетен билет за Нашвил.
32
— Можеше да се убиеш! — сопна се Сам Куори, когато седна срещу Уила в „килията“ й.
— Тук съм затворник, а затворниците имат право да се опитат да избягат — отвърна тя. — Това е работата им. Всички го знаят.
Куори забарабани с дългите си пръсти по масата. Беше конфискувал „шперцовете“ й и беше прибрал всички консервни кутии. Беше накарал Даръл и Карлос да укрепят допълнително вратата отвън.
— Коя е Даян? — попита Уила.
— Една жена — отговори Куори троснато.
— Това вече го знам. Защо е тук?
— Не е твоя работа.
Той стана да си върви.
— Между другото, благодаря ти.
Куори се обърна изненадано.
— За какво?
— Спаси ми живота. Ако не беше ти, сега щях да съм на дъното на онази пропаст.
— Няма защо. Само не се опитвай да го правиш отново.
— А ще мога ли да видя пак Даян?
— Може би.
— Кога?
— Не знам.
— Защо не знаеш? Не искам кой знае какво!
— Защо задаваш толкова много въпроси, след като не отговарям на нито един от тях? — попита Куори видимо изнервен, но и заинтригуван от упоритостта на момичето.
— Защото се надявам някой път да започнеш да отговаряш — каза тя усмихнато.
— Не приличаш на нито едно момиче, което съм виждал… Не, вземам си думите назад. Напомняш ми на някого.
— На кого?
— На някого.
Заключи след себе си и сложи допълнителната дебела дъска напряко на вратата. Така дори и Уила пак някак си да съумееше да превърти ключалката, нямаше да може да отвори вратата.
Докато крачеше в прохода, той извади листовете хартия от джоба си. Заради тях беше дошъл днес. Вдигна ръка и почука.