Първото семейство
Шрифт:
— Кой е? — попита Даян с треперещ глас.
— Трябва да поговорим — извика той отвън. — Облечена ли си? Оправи ли се след пътешествието навън?
— Да.
Отключи и влезе.
Както и при Уила, тук също бяха осигурили кушетка, малка масичка, фенер, мобилна тоалетна, вода и сапун за къпане, консерви и вода за пиене, дрехи. Даян беше сменила изпоцапаните дрехи от опита за бягство с дънки и памучна риза.
Куори затвори вратата след себе си.
— Току-що говорих с Уила — започна той.
— Моля
— Нямам намерение да я наказвам — каза той и добави мрачно: — Освен ако двете не решите пак да направите нещо такова. Няма как да избягате оттук, дори и да се измъкнете от рудника.
— Защо правиш това?
Той седна на масата и вдигна нагоре листовете.
— Ето защо. — Кимна към другия стол в стаята. — Искаш ли да седнеш?
— Искам да си отида у дома.
— Трябва да погледнеш това.
Даян събра малко кураж и пристъпи напред.
— Ако го направя, ще ме пуснеш ли? — Гласът й звучеше умолително, очите й се пълнеха със сълзи. Сякаш отчаяно чакаше да чуе нещо от него, което ще й върне свободата.
— Е, със сигурност няма да те държа тук още дълго.
— Защо ме доведе? Ами Уила?
— Нужни сте ми — отговори Куори просто. — И двете. Нищо от това, което трябва да направя, не може да се случи без вас. — Вдигна нагоре листовете. — Изпратих кръвните проби, които взех от вас, на място, където направиха няколко изследвания. На ДНК. Можех просто да им изпратя натривка с памук от вътрешната страна на бузата ти, но докогато четях по въпроса, научих, че с кръв става дори по-добре. Не исках да има грешки.
— Изследвания на ДНК?
— Да. То е като отпечатъците от пръсти, само че още по-добро. Сега непрекъснато използват тези изследвания, за да проверяват дали осъдените на смърт са наистина виновни.
— Не съм извършила никакво престъпление!
— Не съм казал, че си. — Той погледна листовете и прочете наум резултатите още веднъж. — Преди дванайсет години обаче си родила момиченце. Родила си го и си го изоставила. Зарадва ли се, когато видя детето си днес?
Кръвта се оттегли от лицето й.
— Какви ги говориш?!
— Уила е дъщеря ти. Сега се казва Уила Дътън. Преди дни празнува дванайсетия си рожден ден. Името на майка й е Пам Дътън. Искам да кажа, на осиновителката й. Изпратих за проверка и кръвта на мисис Дътън, в случай че твоята не съвпадне, само че съвпадна. Съвпадна с кръвта на Уила. Без никакво съмнение ти си нейната майка.
— Не е възможно… — каза тя глухо, едва разбираемо.
— Забременяла си, родила си бебето и после семейство Дътън го е осиновило. — Размаха листата. — ДНК-то не лъже, скъпа.
— Защо правиш това? — попита Даян с нисък, уплашен глас.
— Имам си причини. — Той стана. — Искаш ли да видиш дъщеря си отново?
Тя сложи длан на
— Какво? — изпъшка.
— Знам, че двете се запознахте, но си мисля, че може би искаш да я видиш пак, след като знаеш.
Даян погледна листовете.
— Не ти вярвам.
Той й ги подаде.
— Накарах да ги напишат така, че да ги разбере човек като мен. Горното изследване е на Уила. Долното е твоето. Чети резултатите най-долу.
Тя взе листовете и ги прочете бавно.
— Майка и дъщеря: сто процента съвпадение — прочете тя глухо.
После ги хвърли на пода и изкрещя:
— Кой си ти!?
— Това е дълга история, която нямам желание да ти разказвам. Искаш ли да видиш детето, или не?
Даян вече клатеше рязко глава.
Куори я изгледа отвисоко със странна смесица от съчувствие и отвращение.
— Можела си да запазиш детето — каза той. — Мисля, че разбирам защо не си, което обаче не означава, че съм съгласен с постъпката ти. Децата са безценни. Трябва да ги пазим. Научих този урок по най-трудния начин.
Даян Уол се отдръпна назад.
— Не знам кой си и какво искаш, но нямаш право да ме съдиш.
— Ако бях от онези, които съдят, сега можеше и да си мъртва.
Тази забележка накара Даян Уол да се свлече на колене, да се свие на топка и да заплаче.
Кори се наведе, взе резултатите от изследванията от пода и се изправи, загледан в Даян.
— Последен шанс да видиш момичето — каза той накрая.
Мина минута. След това Даян попита:
— Тя… трябва ли да ме вижда?
— Та вие двете вече се видяхте.
— Но не знаех, че е дъщеря ми — тросна се Даян. После добави по-спокойно: — Не знаех… че съм й майка.
— Добре, мога да се погрижа.
На Даян изведнъж й хрумна нещо.
— Боже мой! Тя знае ли, че съм й майка?
— Не. Нямаше смисъл да й казвам. Защото не си я отгледала ти.
— Познаваш ли Пам Дътън?
— Не, не я познавам.
— А знаеш ли дали се е държала добре с Уила?
— Искаш да ми кажеш, че не си знаела на каква жена даваш детето си?
— Не беше както казваш… Истината е, че нямах избор!
— Всеки има избор.
— Добре, ще мога ли да я видя, без тя да ме вижда?
— Има начин. Щом искаш…
Тя се изправи нестабилно.
— Искам да я видя.
Прозвуча някак като признание за вина.
— Изчакай няколко минути.
Даян се спусна напред и се вкопчи в ръката му.
— Нали няма да й направиш нищо лошо?
Куори махна бавно пръстите на жената от ръкава си.
— Ще се върна скоро.
Върна се след пет минути и задържа вратата отворена, за да излезе. Тя я погледна страхливо, като че ли, ако минеше през нея, повече нямаше да се върне. Куори долови това и каза: