Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Под какъв претекст?

— Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.

— А ако този човек наистина се окаже баща ти?

— Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.

Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й — също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й

беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.

— Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре — обясни Дона.

— Съпругът ви е починал? — попита Шон.

— Преди пет години.

— И не сте се омъжвали повторно?

— С Марти бяхме заедно още от колежа. Не мисля, че вече мога да намеря нещо толкова добро, така че защо да рискувам? Срещам се с мъже обаче. Дори в момента имам постоянна връзка. Знам, че се държа като ученичка, но нещата правят пълен кръг, ако живееш достатъчно дълго.

— Значи сте били близки с майка ми?

— Правехме доста неща заедно. Майка ти беше забавна. Знам, че всичко това е ужасно тъжно и потискащо, но трябва да знаеш, че майка ти умееше да се забавлява.

— А баща ми?

Дона взе коктейла си и отпи, преди да отговори.

— Той не излизаше толкова много. Обичаше да чете, или поне така ми каза Сали. Беше по-сдържан. Полицай, нали? Гледал е лошата страна на живота толкова много години. Вероятно това ти се отразява някак или поне до такъв извод стигнах аз. Може би те лишава от желанието да се забавляваш. Не знам. Но това са само мои разсъждения — добави тя бързо, вероятно забелязала смръщеното лице на Мишел. — Баща ти е свестен човек. Много приятен. Повечето жени тук смятат, че майка ти е извадила късмет.

— Сигурна съм. Значи вечерта, когато е умряла, майка ми е щяла да дойте тук?

Дона остави коктейла.

— Кой ти каза?

— Има ли значение?

— Предполагам, че не.

— Е, така ли беше?

— Бяхме говорили за такова нещо, разбира се. — Млъкна, като че ли за да събере мислите си. — Май наистина се канехме да правим нещо. Вечеря, може би да гледаме някой филм. Правехме го веднъж седмично.

— Не е било чак толкова отдавна. Не можете ли да си спомните със сигурност? — попита Шон любезно. — Полицията ще иска да знае съвсем точно.

Дона отново взе питието си.

— Полицията?

— Дона, майка ми не е умряла от естествена смърт. Полицията води следствие.

— Мислех, че е получила инфаркт и си е ударила главата, нещо такова…

— Уви, не е станало така.

— А как е станало? — След като никой от двамата не отговори, тя възкликна: — Да не би да ми казвате, че е била убита?

— Защо ти хрумна това? — попита Мишел.

— Защото,

ако сърцето й не е спряло, ако не е ударила главата си и ако полицията разследва, какво друго може да е?

— Какво можеш да ни кажеш за живота на майка ми тук? С какви други хора се познаваше? Какво правеше?

Дона гледаше настрани, устните й се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Най-накрая успя да каже:

— Ако наоколо се разхожда убиец…

— Никой не е казал, че става дума за това. Да се върнем към майка ми.

Дона допи остатъка от питието и каза бързо:

— Имаше много приятелки. Само жени, доколкото знам. Заедно правехме различни неща. Забавлявахме се.

— Мога ли да получа имената им?

— Защо?

— Защото искам да поговоря с тях. Както говоря с теб.

— Да не би да си се захванала и ти да разследваш? Майка ти ми каза, че си била в Сикрет Сървис, а сега си частен детектив.

— Вярно е. В момента обаче съм само дъщеря, загубила майка си. Ще ми кажеш ли имената?

Дона й ги продиктува заедно с адресите и телефоните.

Когато си тръгнаха, телефонът на Мишел иззвъня. Тя слуша известно време, после изруга:

— По дяволите!

— Какво има?

— Беше брат ми Бил. Ченгетата току-що са извикали баща ми за разпит.

35

Отидоха в полицията с Бил Максуел, но въпреки че Боби беше техен човек, научиха много малко и се наложи да чакат във фоайето и да пият блудкаво кафе от автомат. Два часа по-късно в коридора се появи Франк Максуел, изтощен и блед. Изненада се, че ги вижда.

Бил веднага сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си, татко? Не мога да повярвам, че ни свиха този мръсен номер.

— Просто си гледат работата, Били. Точно както правиш и ти.

— Какво искаха? — попита Мишел.

— Както обикновено. Къде, какво, защо… — отговори Франк направо, без да я погледне.

— Ти какво им каза? — попита тя.

Този път я изгледа продължително.

— Истината.

Мишел се приближи до баща си.

— И тя е?

Бил застана между двамата и сложи ръка на рамото на сестра си.

— Защо не престанеш? Погребението на мама е утре, за бога!

— Знам! — сопна се Мишел и се освободи от ръката му. — Какво им каза, татко?

— Ще си остане между тях и мен. И адвоката ми.

— Адвокат? — изпъшка Бил.

— Разследват ме. Трябва да имам адвокат.

— Но ти не си направил нищо лошо.

— Не бъди глупав, Били. Невинни хора са влизали в затвора и преди, знаеш го не по-зле от мен. Имам право на адвокат като всеки друг.

Върнаха се у дома заедно. Франк и Бил Максуел седяха на задната седалка.

Никой не каза нито дума през целия път.

По-късно, когато Шон тръгваше към хотела си, каза на Мишел:

— Остани при баща си. Аз ще взема списъка с приятелките и ще започна да ги обикалям сутринта преди погребението.