Сянката на Бога
Шрифт:
Стана и отиде при прозореца. Навън се спускаше здрач, толкова студен, че дори снеговалежът беше спрял. Небето зад Пентагона беше в рядък сапфиреносин нюанс и блестеше със свръхестествена чистота. Огрятият от прожектори купол на Капитолия блестеше със студено сияние, а детайлите по него се виждаха толкова ясно, че му напомняха за гравираните миниатюри, от слонова кост, които се предлагаха в Чайнатаун.
Затъмнената от блясъка на купола луна висеше сред рой звезди, които блещукаха толкова живо, че вселената изглеждаше затворена в гигантска сфера, видима само в местата,
Настроението му се бе подобрило. Може би все пак тя беше жива. Може би…
Интеркомът иззвъня.
— Какво има?
— Дошъл е някой, който иска да те види — съобщи Виктория, без да се опитва да скрие неодобрението в гласа си.
— Кой?
— „Бък“.
32.
Мъжът, който влезе през вратата, беше висок към метър и шейсет и пет и гонеше четиридесетте. Косата му бе събрана назад в плитка, а кожата му бе с цвета на химически обработен бронз. Нямаше врат. Онова, което го заместваше, изглеждаше естествено продължение на плещите му. Приличаше на лошия герой от слаб трилър.
— Аз съм Бък — представи се той и протегна ръка.
— Благодаря, че дойде — отговори Ласитър, докато се опитваше да изтръгне дланта си от смазващата десница.
— Имаш ли нещо против да поогледам?
— Прави, каквото трябва.
Почти лениво бодигардът се разходи из офиса, като въртеше глава и попиваше всичко с поглед, без да проявява дразнещо любопитство.
— Какво има там? — поинтересува се той.
— Баня.
Бък отвори вратата и надникна.
— Приятно — беше единственият му коментар. После отиде до прозореца и дълго оглежда улицата, след което пусна щорите. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и я огледа още веднъж с неспокойния си леко нефокусиран поглед, забележителен със своята неутралност.
Накрая седна до камината на ръба на стола в стил „Барселона“ и изпука с пръсти.
— Тери вече ме инструктира, така че си вършете работата. Аз ще… понаблюдавам. — И с тези думи Бък извади една книга от куфарчето си и зачете. Ласитър хвърли поглед на заглавието: „Разговорен японски“.
После се върна към документите на бюрото си и продължи сортирането им в две купчини: едната, представяща Барези учения, а другата — Барези теолога. След това помоли Виктория да му намери момичето от „Проучване“.
— Мислиш ли, че още е тук?
— Сигурна съм, че е, но…
— Какво?
— Кой е този мъж?
— За Бък ли говориш? Бък ми е гледачката.
Бък продължаваше невъзмутимо да си чете.
— О… — Виктория замлъкна. — Искаш да кажеш „бодигард“? — Гласът й беше необичайно възбуден. — Веднага ще потърся Дева Колинс.
След малко в телефонната слушалка се разнесе гласът на момичето. Питаше с какво може да му помогне.
— Нуждая се от гуру — обясни лаконично Ласитър.
— Моля?
Дева явно не беше запозната с вътрешнофирмения жаргон. „Гуру“ бе термин, измислен от Джуди, за хората, с които се правят консултации
— О… — замисли се тя. — Ясно. Ще намеря.
— Добре. Надявам се ти пък да ми помогнеш с религиозния аспект. Има много за четене. Дали не би могла да ме осветлиш „Кой кой е“?
Дева нервно се засмя.
— Не знам, аз не съм експерт…
— Не ми трябва експерт.
— Добре тогава… Ще опитам, щом настоявате. Искате ли резюме?
— Предпочитам да поговорим.
— О, не — неочаквано енергично възрази тя. — Свикнала съм да подреждам мислите си на лист хартия. — Ласитър я успокои и й нареди да намери някой в отдела, който да състави профил на Калиста Бейтс. — Добре — с подозрение в гласа каза Дева. Помълча, но не успя да сдържи любопитството си: — Това във връзка с друг случай ли е?
Директният въпрос го накара да се поколебае.
— Не — отговори й накрая.
— О… добре… ще ви приготвя резюмето до утре вечер. Така добре ли е?
Каза й, че е страхотно. Когато остави слушалката, Бък прелисти една страница и направи коментар, без да вдига поглед от учебника:
— Калиста Бейтс… Каква лисица 43 !
Час по-късно Ласитър седеше на тясната седалка на сив буик, който чакаше пред „Ласитър Асошиитс“.
43
Игра на думи: на английски „fox“ означава освен „лисица“ и „лукав човек“, освен това е и сленг за „сексуално привлекателна жена“. — Б.пр.
— Тази вечер е изключение. От утре шофьор ще е Пико — обясни Бък, докато маневрираше по заледените улици. — Пико обожава тази машина. Мен ме е страх да стъпя на педала… може би защото знам какво чудо дреме отдолу. — Скоро вече караха по Мемориал Бридж над замръзналата Потомак. После се понесоха покрай Пентагона, южно по магистралата „Шърли“. Бък не спираше да му разказва за колата: — Хората обичат да говорят за бронеустойчивите стъкла, само че не знаят за какво става дума. Това тук е дебел един сантиметър „Лексан“ — и той почука по страничното стъкло. — Хубаво нещо. Спира всичко… Е, почти. Но ако са решили на всяка цена да те премахнат… тогава ще използват С–4.
Макар вътре да бе малко тясна, отвън колата изглеждаше съвсем обикновена. Беше толкова добре изолирана, че когато затвориха вратите, ушите на Ласитър изпукаха. Причината за необичайната теснотия, както я обясни Бък, бе, че пространството на стандартния модел било пожертвано за броня, за подмяна на резервоара с по-голям и за монтиране на хидравлична система, която повдигала шасито за каране по труднопроходим терен.
— Чувствам се като Джеймс Бонд — отбеляза в един момент Ласитър.