Сянката на Бога
Шрифт:
— Всички го казват — усмихна се Бък.
Спряха в магазин на „Севън-Илевън“, за да купят опаковка с 12 кутии „Будвайзер“, а след това се отбиха в „Блокбъстър“, за да вземат за гледане две касети с Калиста Бейтс. Когато пристигнаха в „Комфорт Ин“, Ласитър изчака в колата, а регистрацията направи Бък. Усещаше се като в банково хранилище.
След малко Бък излезе и пазейки равновесие, се приближи по заледения паркинг.
— Взех съседни стаи — обясни той — и поисках видеокасетофон.
После влезе в колата, зави зад хотела и повлече Ласитър по стълбището към третия
— Можехме да отидем в „Уилърд“ — подхвърли той. — Щях да платя.
Но Бък поклати глава:
— Тук е по-добре. Ако някой тръгне да търси Джо Ласитър, няма да започне с „Комфорт Ин“ в предградията.
Стаите им бяха в края на коридора, точно на стълбищната площадка, и бяха свързани с врата в общата стена. Бяха относително големи и приятно обзаведени, с широки легла и панорамен изглед към междущатска магистрала 95.
— Взех ги с тройна отстъпка! — похвали се Бък. — Шейсет и четири долара на нощ… с данъка и закуската. — Отиде до прозореца и пусна завесите. — В хотел като този охраната е добра. В полунощ заключват и трябва да позвъниш, за да ти отворят, ако си закъснял навън. Освен това във фоайето стои въоръжен пазач. В голям хотел като „Уилърд“ разчитат само на портиера. Бодигардът поклати глава: — Сякаш той може нещо да направи.
Ласитър се просна на леглото и се зачете в текста върху кутията на едната касета.
Бързака,комедия, 114 минути, 1987. Калиста Бейтс, Дейв Голдман. Харвардски випускници замислят удар на фондовата борса.
„Калиста Бейтс е точна като «Ролекс» — четири звезди!“ — „Ню Йорк таймс“
„Паднахме от смях!“ — „Сискел & Еберт“
„Блокбъстър“ ви съветва: „Ако този филм ви е харесал, гледайте и «Риба, наречена Уанда». Достъпна във всичките ни видеотеки“.
Вторият филм беше фантастика.
Гайдаря,научна фантастика, 127 минути, 1986. Пресъздава по нов начин легендата за гайдаря от Хамелн този път в Хамлин, Охайо. Номинираната за Оскар Калиста Бейтс играе ролята на просякиня, чиято хармоника спасява града от нашествието на плъхове, заразени със смъртоносен вирус.
„Изумителен!“ — „Ню Йорк дейли нюз“
„Ужасяващ.“ — „Премиера“
„Калиста е неустоима. И вие ще поискате да я последвате, където и да е!“ — „Ролинг Стоун“
Спомняше си възторга по „Гайдаря“ и намерението си да види този филм. Помнеше дори че бе гледал връчването на Оскарите с… коя беше? Джилиан! В паметта му изплува Джилиан… усмивката с трапчинките и млечнобелите й гърди. Какво ли стана с нея?
Връчването на наградите на Академията беше невероятна скука, но Джилиан бе настояла. Беше отстъпил, без да скрива неудоволствието си, и в резултат изтърпя нощ на тъпи шеги, декори за хокейно игрище и аранжирана музика — всичко двойно по-нетърпимо заради досадата, с която Джилиан се бе съпротивлявала
Така и не видя филма, а 1986-та му се губеше. Това беше годината, когато бе основал фирмата. Година на търсене на хора, наемане на помещения и на справяне с цял куп работа. Помнеше дни с по шестнайсет часа в офиса, но самата година — и Джилиан — не беше оставила следи в него.
Бък вдигна телефона и поръча пица от местен ресторант, който се рекламираше с тухлената си пещ и безплатната си доставка.
— Повикайте ме отдолу. Ще сляза да я взема… и не забравяйте салатите.
После Бък се обади на Пико и Чаз — останалите от „екипа“. Те в момента проверяваха дома на Ласитър в Маклийн. След кратък разговор Бък се изсмя с изненадващо тънък глас:
— Не — каза той, — няма такова нещо. Добре, момчета… ще ви звънна след полунощ. — Сложи обратно слушалката и се обърна към Ласитър. — Къщата ти в провинцията ли е?
Ласитър поклати глава.
— Повечето хора не възприемат Маклийн като провинция.
— Пико видял елен. Изплашил се до смърт. — Засмя се отново. — Знаеш ли какво ме попита? — Ласитър го погледна изчаквателно. — Дали хапят.
Седяха на дивана, гледаха „Бързака“ и ядяха пица. Бирата беше студена, салатата — свежа, а пицата — по-добра, отколкото можеше да се очаква.
Филмът беше забавен, много забавен, но от време на време Ласитър усещаше, че е на ръба. Малко по-тежка режисьорска ръка, малко по-слаби артисти и резултатът щеше да е катастрофален.
Всъщност нещата се крепяха единствено на Калиста. Тя беше направо гений на комедията и играеше блестящо роля, изтъкана от клишета. Не беше тъпата блондинка, а по-скоро коварната жена, умееща да се прави на глупава, когато това й носи изгода.
Бък знаеше филма наизуст и подсказваше на Ласитър по-интересните моменти, като го смушкваше с лакът.
— Ето тук ще отидат в Световния търговски център… Обърни внимание на дребния отзад!
По средата на филма дори го плесна по ръката.
— Ама виж бе, човече, виж какво правят!
Облечена в тъмен костюм и с огромна шапка, Калиста се представя за опечалена в погребален дом. Затрупан с цветя, партньорът й в престъпните комбинации лежи в ковчег и се преструва на умрял. Калиста бавно пристъпва напред, коленичи отстрани и започва да се моли. Или поне така изглежда, докато камерата не се приближава. Тогава става ясно, че тя и „трупът“ спорят един с друг през зъби: