Сянката на Бога
Шрифт:
— Това не е ли…
— Да.
— Окей… веднага.
После позвъни на Уди.
По някое време през нощта си бе спомнил какво го бе накарало да се сети за него. Всъщност не беше Уди, а един от братята му… Анди, Гъс… или Оливър.
Семейството на Ник Удбърн — съвипускника на Джо Ласитър в „Сейнт Олбънс“ — бе знаменито. Не по начина, по който бе известно семейството на Ласитър. А заради числеността си.
Децата в него бяха единайсет — седем момичета и четири момчета, — число, толкова необичайно за стандартите на Вашингтон, че където и да отидеха Удбърнови, славата ги съпътстваше. Всички говореха
Приятелите на Ник обичаха да се майтапят с постоянната бременност на мисис Удбърн и да сумират таксите, когато поредният Удбърн постъпваше в забавачката в Сидуел или в „Сейнт Олбънс“. Ласитър бе прекарал половината си детство в дома на Удбърнови в Джорджтаун — къща, която си имаше име, имаше си свои игрища и достатъчно деца и приятели по тях поне за няколко отбора.
Когато Ласитър му телефонира в Държавния департамент, Уди вдигна слушалката, колкото да предупреди:
— Не мога да говоря, в съвещание съм.
— Не искам да говоря с теб — успокои го Ласитър, — а с един от братята ти.
— Би ми било много забавно да се опитам да позная, но в момента…
— Онзи в таблоида.
— Гъс? Гъс щеше да бъде последният, за когото щях да помисля. Чакай малко… Ето телефона.
Оказа се по-трудно да се свърже с Огъстъс Удбърн, главен редактор на „Нешънъл инкуайърър“, отколкото с брат му, който просто оглавяваше един от най-тайните отдели на американското правителство. Накрая Ласитър просто трябваше да се примири с обещанието на секретарката му, че ще му каже за обаждането.
Гъс винаги бе обичал журналистиката. В „Сейнт Олбънс“ бе списвал „Булдог“, бе стажувал в „Поуст“ и бе репортерствал за вестника в Йейл… до последната година, когато си бе провалил следването с женитба за професионална състезателка по водни ски. Беше се преместил във Флорида, където жена му работеше в „Сайпръс гардън“, и там бе намерил работа в „Инкуайърър“.
Във всяко друго семейство при подобна „кариера“ щеше да се превърне в черната овца. Но кланът Удбърн бе достатъчно голям, за да прощава, а и Уди веднъж бе подметнал: „Нямаш представа на какво е способно това хлапе, като хване телефонната слушалка!“.
Онова, което бе накарало Ласитър да се сети точно за Гъс, бе, че го бе зърнал на екрана, докато превърташе каналите. Беше едно от онези предавания на кръгла маса с много говорене, при които безкомпромисно настроен водещ се опитва да въведе някакво подобие на ред, докато група репортери и доморасли експерти се опитват да се надкрещят. Ласитър беше готов да премести на следващия канал, когато насмешливият водещ обяви: „Мистър Огъстъс Удбърн, главен редактор на «Нешънъл инкуайърър», тема: медийна етика“.
Очевидно някому бе хрумнала гениалната идея да подхвърлят в шоуто Гъс сред корифеите от „Харпърс“, „Вашингтон поуст“, „Таймс“ и „Нешънъл пъблик рейдио“. Но стана така, че точно Гъс — симпатичен мъж към трийсетте, с изваяна челюст и пронизващи сини очи — бе размазал звездите. Бъзикнат на тема „гадостта на таблоидния журнализъм“, той бе подхванал фронтална атака срещу обществените порядки.
С точно балансирана смес от изненада и злорадство, Гъс бе напомнил
В края на шоуто публиката в студиото бе станала на крака и бе изпратила Гъс с аплодисменти.
Когато Гъс му се обади, вече беше два следобед. Ласитър понечи да обясни кой е, но Гъс го прекъсна:
— Помня те. Елизабет Гуд ме заряза заради теб, когато бях втора година, а ти вече завършваше.
— Съжалявам.
— Преживях го. — Гъс премина по същество: — Кажи за какво става дума? Не мога да си представя…
Ласитър се чувстваше малко неудобно и отбеляза, че разчита на дискретност.
Гъс се засмя:
— Знаеш ли, този разговор го водя по десет пъти на ден. Отговорът е стандартен: да. Можеш да разчиташ.
— Става дума за Калиста Бейтс.
— Любимата ми филмова звезда. Та какво за нея.
— Търся я.
— Ти и всички останали. За Калиста Бейтс получаваме почти толкова обаждания, колкото за Елвис. Лично аз бих предпочел да си остане в неизвестност. Защото, ако се появи, вестниците ще гръмнат за седмица, а после тя ще бъде поредната кинозвезда, която си търси работа.
Ласитър се пошегува, че ако я намери, ще запази новината за себе си. Обясни донякъде защо се интересува от актрисата, спомена, че въпросът е личен и че наистина не може да разкаже всичко, но че ако вестникът знае нещо за нейното местонахождение, дори ако разполага само с непроверени сведения…
— Поласкан съм. Следовател се обръща към мен. — Гъс въздъхна: — Но Калиста Бейтс? Честно ти казвам, за нея не се чува почти нищо. Много пъти са я „виждали“, нали ме разбираш, но… вече изминаха… колко?… почти шест години оттогава.
— Добре, ако все пак чуеш нещо…
— Възможно е. От друга страна, има при нас един репортер, който направи кариера покрай Калиста…
— Финли?
— Да, чакай! Ти вече си говорил с него?
— Не аз. Едно ченге, което работи за мен…
— Добре, надявам се да е бил дискретен, защото Финли е същински питбул. Ето какво ще направим: аз ще помоля някой да погледне в архива, в дневника на горещата линия. Пък нека видим какво ще излезе. Ще кажа, че искам да опресним информацията и… ще го възложа на Финли. Това ще го ангажира изцяло. Дявол да го вземе, този човек един ден ще ми седне на мястото! Както и да е, лично ще видя с какво разполагаме и ако забележа нещо интересно, ще ти се обадя.