Сянката на Бога
Шрифт:
— Звучи примамливо.
Още преди да приключат с ньокито 31 , Ласитър вече знаеше доста неща за Найджъл Бърлингейм, симпатягата, който го бе регистрирал, и за компаньона му, Хю Кокейн. Хю също бе около петдесетте, но колкото Найджъл бе красив, толкова той бе обикновен. Висок и длъгнест, целият сякаш само нос, уши и оредяла коса.
Както скоро разбра, двамата бяха гейове, приятели от Оксфорд, дошли
31
Малки, различно оформени топчета от брашно или картофи, сервирани със сос. — Б.пр.
— Е, естествено — разказваше безгрижно Хю, — бяхме ужасни като художници, нали, Найдж?
— Направо невъзможни.
— Хубавото е, че се намерихме.
Известно време бяха живели в Рим, а след като бащата на Найджъл починал („от апоплексия, предполагам“), си купили лозе в Тоскана.
— Звучи прекрасно — отбеляза Ласитър.
— Беше по-лошо от рисуването — оплака се Найджъл.
— Прашно… — допълни Хю.
— Потно…
— А помниш ли комарите?
Найджъл се засмя:
— Със зъби от натрошено стъкло.
— А усойниците?
— Усойници? — на Ласитър му се стори, че не е чул добре.
— Мммм… — отговори Хю. — Смъртоносни, макар че всички държаха антивенин в хладилниците си. И не бяха само по земята. Увиваха се и по лозите. Берачите треска ги тресеше, нали, Найдж?
— Мммм…
— Помня, веднъж развеждах туристи. Представяте си: „А това са нашите лози със санджиовезе.Това грозде е пренесено… и така нататък. Посадили сме го през… и така нататък“. Вдигам значи един грозд и… Боже Господи!… озовавам се лице в лице… Не, как се казва, „лице в глава“… — Хю се обърна към по-красивия си приятел: — Има ли змията лице? — Тук се започна дискусия за дефиницията на „лице“, в края на която Хю въздъхна: — Та, така беше в лозето.
— С работниците също беше трудно — обясни Найджъл. — Не знам дали си представяте ситуацията. В Тоскана и без това е пълно с експатриати, така че лозето…
— Абе работата си беше тежка — изкриви лице Хю и погледна приятеля си. — А ние не си падаме по тежката работа, нали, Найдж? Изобщо!
Разговорът продължи в този тон, като Хю отсервираше, а Найджъл сервираше. След ньокито последваха агнешки котлети на грил, които отстъпиха на зелена салата, последвана от купичка плодове, за да се стигне до неизбежното „диджестиво 32 “.
32
Букв. „за подобряване на храносмилането“ (във Франция и Италия) — глътка силен алкохол в края на вечерята. — Б.пр.
Ласитър слушаше с удоволствие. Не искаше да разваля вечерта с разказа за своята трагедия, но накрая забеляза, че
— Сигурно се питате какво ме е довело тук?
Найджъл хвърли поглед на Хю.
— Е, ние, естествено, сме професионално излекувани от любопитство, но… да. Чудим се, разбира се.
— Малко — уточни Хю.
Ласитър отпи от чашката „Фернет Бранка“.
— Ако избирате недвижим имот — каза Найджъл, — бих ви предупредил, че ще си загубите парите.
Ласитър поклати отрицателно глава.
— Всъщност — призна той — надявах се да посетя клиника „Барези“.
Найджъл примигна.
— Уви, лош късмет!
— Знам — въздъхна Ласитър, — видях какво има там днес следобед. — Помълча секунда-две и попита: — Кога се е случило?
— Беше… Кога беше, Хю? Август или края на юли? Помня, че беше в туристическия сезон.
— А как стана? — продължи да пита Ласитър, макар че вече се досещаше.
— Умишлен палеж, нали така, Хю?
— Не беше игра — намеси се Хю. — Никакви деца със свещи, фойерверки или други такива. Сградата беше стара — от шестнайсети век, поне по-голямата част от нея. В миналото е била манастир.
— Беше понесла всички сюрпризи на вековете и ето на… — Найджъл щракна с пръсти, — изгоря до основи.
— Професионална работа — намеси се Хю. — Не остана нищо. Само камъни! Вие всъщност сам сте видели. Дори хоросанът се изпари!Пламъците бяха толкова горещи, че камъните се пукаха. Пожарникарите изобщо не успяха да се доближат.
— Имаше ли някой вътре?
— Не, голям късмет, ако може да се нарече така. Клиниката вече беше затворена — уточни Хю и запали цигара от свещта.
— Как така?
— Барези, докторът, който я управляваше, се разболя. Когато разбра, че няма повече сили, просто си събра нещата. Така че беше затворена месеци, преди да изгори.
— Дали не бих могъл да се срещна с този… доктор Барези?
Найджъл и Хю едновременно поклатиха глави.
— Малко е късничко — каза Найджъл.
— Помина се — обясни Хю.
— Рак на белите дробове — продължи Найджъл и отвя встрани с красиво оформената си ръка дима от цигарата на Хю. — Клиниката ни липсва, макар че, след като Тоди става толкова популярен, можем някой ден да сменим бизнеса.
— Какъв „бизнес“? — не разбра Ласитър.
— Ами в клиниката нямаше къде да се живее — отговори Найджъл, — така че някои от жените, които отиваха там, се настаняваха при нас.
Изненадата на Ласитър бе очевидна.
— Не, това не е случайност — засмя се Хю, — все пак ние сме единствените хотелиери в града.
— Имахме уговорка — допълни Найджъл.
— Пациентите на доктор Барези получаваха специална отстъпка — продължи Хю, — а ние се грижехме за тях. Поемахме ги от летището, организирахме транспорта до тук… Ей такива неща.
— Това не бяха болни хора — отбеляза Найджъл. — Те не се нуждаеха от болнични грижи. Искам да кажа… бяха си напълно здрави жени.