Сянката на Бога
Шрифт:
Останките от клиника „Барези“ като че ли слагаха край на разследването. Най-сетне беше намерил следа, най-сетне се беше натъкнал на нещо, което свързваше смъртта на сестра му с другите случаи. Беше открил общия знаменател на всичко. Той обаче се оказваше доведен от огъня… до нула.
Напълно обезсърчен, Ласитър изпусна дълбока въздишка. Беше загубил надежда. За пръв път от смъртта на сестра си насам сериозно се усъмни, че някой ден ще разкрие защо тя и Брендън са били убити.
Върна се бавно при разклонението и пое към Монтекастело и „Пенсионе Акила“. Слънцето залязваше и от това разстояние градът изглеждаше като крепост на фона на пламтящото небе.
Пътят
Намираше се в нещо като „чакалня на открито“. Няколко къщи се гушеха в склона, в периферията на малък парк, където под сянката, до красив фонтан седяха жени и наблюдаваха как децата си играят. Останалата част от равното пространство се заемаше от паркинг и Ласитър видя там няколко клетки, резервирани за „Пенсионе Акила“. Избра една от тях, паркира, изгаси двигателя и слезе от колата. На ръждясал метален стълб бе закрепена червена кутия, върху която с големи бели букви бе написано на ръка: „MAPA“ 30 . Вдигна висящия на панти капак и извади отвътре твърда картичка, на едната страна на която имаше начертана на ръка карта, показваща пътя до пансиона, а на другата — скица в две части. Първата изобразяваше пиколо — панталони на райе, огромна усмивка и шапка с надпис: „Акила“. Момчето тръгваше от паркинга с по два куфара във всяка ръка и пети, стиснат под лявата мишницата. Втората част показваше същото пиколо във фоайето на пансиона по време на нисък поклон пред царствено изглеждаща старица. Куфарите вече бяха старателно подредени в редичка. Ласитър намери всичко това за много експресивно, но нямаше нужда от пиколото.
30
Карта (ит.). — Б.пр.
С картата в ръка той отиде до края на паркинга и погледна надолу в урвата. Видя как тъмната лента на реката прорязва пейзажа, а в далечината зърна и светлините на Тоди. Точно под мястото, където бе застанал, се разнесоха детски викове. С изумление видя малко футболно игрище. Дузина момчета играеха в два отбора по шест, без да се притесняват, че вече се смрачава.
Площадката опираше с единия си край в склона, а другият стърчеше в пространството на система от подпори. Цялото поле бе заградено от черна мрежа, окачена на метални стълбове — иначе момчетата щяха да гонят топките по склоновете.
Искаше му се да остане и да погледа, защото гледката бе неповторима, но спускащият се мрак го подсети, че е по-добре да отиде в пансиона по светло.
Явно движението с коли в града беше забранено и когато мина под арката на портала, разбра причината. Просто нямаше място и за коли. Влезе през късия тунел и се озова от другата страна на стената. Тунелът опираше във „Виа Майоре“ — стръмно каменно стълбище, извеждащо до средновековна „улица“, толкова тясна, че без затруднение можеше да докосне едновременно стените на сградите от двете й страни. Малко по-нататък уличката минаваше през тунел в основата на сива каменна постройка и излизаше на каменно площадче.
Всичко беше под наклон и Ласитър вече дишаше тежко, когато видя ярко боядисания овален знак, закрепен в камъка
Изненада се. Пансионите обикновено са скромни места, но „Акила“ беше много елегантна сграда.
На старата врата стоеше табела: „Влез“. Ласитър прие поканата и се озова в малък мраморен салон, където мебелите почти отсъстваха, но имаше черен роял. Подът беше частично застлан с ориенталски килими. Зад голямото дървено писалище — на него нямаше нищо освен въртяща се поставка за картички и подвързана с кожа регистрационна книга — седеше мъж на около петдесет години. Беше къдрокос, облечен в тъмносин блейзер със златна катарама. Имаше хубостта на театрален актьор.
— Prego?
Ласитър се приближи до писалището, все още задъхан от изкачването. Ребрата му пулсираха от болка.
— Джо Ласитър — каза той. Вече се запъваше да си спомни италианската дума за „резервация“, когато мъжът го изненада, проговаряйки на английски.
— О, да. Добре дошли в „Акила“! Имате ли багаж? Мога да изпратя Тонио.
— Говорите английски? — запъна се Ласитър.
— Ами… да. Всъщност аз съм англичанин. Бях.
— О, изненадахте ме.
— Повечето хора се изненадват. Човек не очаква да чуе майчиния си език в място като Монтекастело, макар че през лятото ни нападат част от дошлите в страна на киантито.
— Тоскана ли? — засмя се Ласитър.
— Ммм… Там можете да се наслушате на английски… Е, поне през август. — Мъжът се усмихна. — Тук обикновено не идват много туристи… особено през януари. — Той се поколеба, оставяйки деликатна пауза, за да даде възможност на Ласитър да обясни какво го е довело в Монтекастело по толкова необичайно време на годината. Ласитър отвърна на усмивката му, но не каза нищо. — Е, добре! Впишете данните си в книгата и ми дайте паспорта си за няколко часа. Ще ви покажа стаята. — Той обърна регистрационната книга към Ласитър, отвори я на текущата страница и му предложи химикалка.
Фактът, че този човек говореше английски, бе добре дошъл. Той можеше да знае нещо за клиниката и лекаря, който я бе ръководил. Но засега Ласитър имаше нужда само от душ и време за размисъл.
Последва мъжа, който настоя да носи куфарчето му, по широкия коридор. Стените бяха украсени със свещници от ковано желязо във формата на орли, събрали нокти около дебели бели свещи.
Стаята беше голяма, с висок таван и обзаведена с антики. Мъжът посочи прояден от дървояди шкаф.
— Телевизорът е там.
Колкото и старо да изглеждаше, мястото разполагаше с нови радиатори, а мраморната баня беше съвсем модерна. Имаше дори такива екстри като закачалка за подгрети кърпи, а на вратата висеше чисто бяла хавлия.
— Отново изглеждате изненадан — отбеляза мъжът.
— Бих казал щастлив — отговори Ласитър.
Мъжът наклони глава и отвори скритата зад завеса френска врата. Двамата излязоха на малкия балкон. Небето бе потъмняло, с изключение на малкото виолетово петно ниско над хоризонта.
— Ако е ясно, ще можете да видите Перуджа. — Мъжът направи жест към неясното сияние в далечината: — Ето там. — Върнаха се обратно в стаята и англичанинът се отправи към вратата. На излизане се обърна и го погледна. — Ако ви потрябва факс или копирна машина, ние имаме, разбира се. А ако в тази голяма чанта носите компютър, в контакта до бюрото има защитно устройство срещу пренапрежение. Освен това… ще вечеряте ли? Честно казано, ако не ви се ходи до Тоди или чак до Перуджа, едва ли ще намерите по-добро място от тук. Сервираме в осем.