Сянката на Бога
Шрифт:
— Добре де, какви са тия лаборантки? — не се предаваше Ласитър.
— Едната беше по-скоро нещо като чистачка. Другата бе в малко по-голяма степен corpos mentis…но не си спомням да сме я виждали след пожара, нали, Найджъл?
— Не, струва ми се, че пожарът я бе изплашил до смърт. Някой, не помня кой, каза, че заминала за Милано.
Ласитър се намръщи и се замисли. После попита:
— Друг? Приятели… роднини?
Хю погледна Найджъл.
— Няма. Наистина. Макар че… Защо не поговорите със свещеника?
—
— Не бих казал, че бяха точно приятели…
— Ама играеха шах, нали? На площада! — настоя Найджъл. — Пиеха заедно по чаша…
Хю се съгласи:
— Вярно, отец Ацети може да ви каже нещо…
— Що за човек е той? — поинтересува се Ласитър.
Хю сви рамене:
— Преселник. Местните много не го обичат.
— Говори се, че бил нещо като болшевик — допълни Найджъл и потисна прозявката си. — Което, предполагам, обяснява защо са го изпратили тук.
— Както и да е — заключи Хю, — определено си струва да опитате да говорите с падрето. Освен това… той знае английски. И то доста добре.
— Ще го потърся утре сутринта — реши Ласитър. — Къде бих могъл да го намеря?
— В църквата. На площада. Ще ви обясня пътя — обади се Найджъл, — защото иначе има да се лутате. Макар че, както и да ходите, накрая все там ще излезете. Неизбежно е.
Тримата станаха едновременно и Хю предложи да приключи с почистването. Найджъл направи знак на Ласитър и тръгна през салона, гасейки свещите по пътя си. Когато излязоха във фоайето, англичанинът отиде при гишето за регистрация и попита Ласитър дали ще иска да го събудят.
— Нося си часовник, благодаря.
— Почакайте малко — спря го Найджъл, — има нещо, което искам да ви покажа. — Той отвори тежката книга за регистриране, прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед. — Тук записваме всички гости на пансиона от деня, в който го отворихме… макар тогава да бяхме ремонтирали само три стаи. Хю специално поръча книгата в Губио. — Той я затвори, за да може Ласитър да види фината кожена подвързия, фризовете в златно и зелено, корицата с величествения орел, понесъл в ноктите си табела с надпис: „Акила“. После прекара пръсти по повърхността и отвори на първа страница. — 19 юни 1987 година… Първият ни гост — мистър Базари. Остана два дни.
— Красива книга — призна Ласитър.
— Нали? Но аз ви я показвам, защото всичките ни гости са тук, вътре. Име, адрес, телефонен номер, дати на престоя. Потърсих сестра ви преди малко, намерих името й и си я спомних. Беше от тихите. Много четеше. Поиска ми рецептата за кейка. — Тъжно поклати глава. — Ето вижте сам.
Ласитър го направи и наистина видя записа за Катлийн Ласитър:
Катлийн Ласитър — КБ
„Кезуик Лейн“ 204
Бърк, Вирджиния, САЩ
703–347–2122
Пр.: 21–4–91
Зам.: 23–5–91
Беше останала 32 дни. Не помнеше, че е било толкова дълго. Трябва да е съвпаднало с период, когато е бил много зает… всъщност кога
— Какво е това? — попита той и посочи съкращението „КБ“.
— Клиника „Барези“. Заради отстъпката. Използваме и други обозначения: „ТБ“ — е за туристическото бюро в Тоди, „АВМ“ — за агенция „Виадже мундиал“. — Ласитър кимна механично. Найджъл елегантно сви рамене: — Всички пациенти на клиниката са били и наши гости. Можете да разгледате, ако желаете…
Ласитър изведнъж схвана.
— Значи Хана Райнер…
— Хана, сестра ви… всички, нали ви казах.
Ласитър се замисли дали ще може да намери нещо, което да свърже сестра му с другите жертви. Може би са били в клиниката по едно и също време?
— Скучна работа, но мисля, че бихте могли да съставите списък на всичкиклиенти на клиниката — продължи Найджъл. — Ако имате желание, естествено. — Ласитър си представяше какъв труд би коствало прелистването на половин книга в търсене на съкращението „КБ“. Изморяваше се само при мисълта за това. Но нямаше избор. — Е… — каза Найджъл, обърна се и се предаде пред дълго потисканата прозявка, която само напомни на Ласитър за собствената му умора.
— Само още нещо… Ще ми кажете ли кога е била открита клиниката?
Въпросът му затрудни Найджъл, който се намръщи от усилието да си спомни.
— О-о-о… не знам… деветдесета… или може би деветдесет и първа. Горе-долу тогава — и с тези думи Найджъл завъртя неопределено пръсти във въздуха, обърна се и излезе.
Ласитър намери по датите „януари 1990 година“ и запрелиства, докато не попадна на първата пациентка. Беше някоя си Ана Вакаро от Верона, регистрирала се на трети май. Беше останала в „Акила“ седем дни.
Няколко минути по-късно Ласитър спря, отиде в стаята си, взе преносимия си компютър и се върна във фоайето. Отвори файл cbguest.lstи започна да записва в него имената, адресите и датите. Не след дълго се натъкна не на една, а на цяла група пациентки. Повечето жени оставаха по пет-шест дни. Само няколко, в това число и сестра му, се бяха задържали в „Акила“ много по-дълго — над трийсет дни.
Първият подобен случай бе Ланиел Жило от Антверпен, пристигнала в хотела на тридесети септември 1990 и напуснала месец по-късно. Така беше и със сестра му, а несъмнено имаше и други подобни случаи.
Ласитър тъкмо въвеждаше данните на Жило в компютъра си, когато във фоайето се появи Хю с чаша бренди. Изглеждаше изненадан, докато не разбра идеята. Ласитър го попита защо някои жени са оставали за кратко, а други — за по-дълго.
— Различни процедури — каза Хю и се подпря на колоната. Беше леко пиян.
— Какво означава това?
Хю се намръщи, вдигна поглед към тавана, сякаш разчиташе да намери отговора там, после го свали обратно върху Ласитър. Не беше на фокус. Лицето му изглеждаше като лицето на дете, което усилено се труди.