Сянката на Бога
Шрифт:
Следващата: Мари Уилямс от Минеаполис, Минесота. Беше се регистрирала в пансиона на 26 март 1991 и беше напуснала на 28 април. Двете с Кати бяха един и същи случай и престоите им се застъпваха с една седмица. Сигурно са се познавали, помисли си Ласитър.
Продължи да прелиства страниците на регистъра и да записва имената на пациентите на клиниката. Не след дълго намери следващата клиентка от категорията „донорство на ооцита“:
Марион Кер — К.Б.
„Еджър Лейн“ 17
Бресингам, Б.К.
Пр.: 17–11–92
Зам.: 19–12–92
Беше вече въвел името
Не си спомняше подробностите, с изключение на това, че детето на Марион бе убито точно когато Грималди е бил в болницата. Ако беше така, този случай нямаше нищо общо със смъртта на Кати и Брендън. Ако пък имаше, значи убиецът не беше един, следователно ставаше дума за конспирация. Конспирация, поставила си за цел да избива деца!
Самата мисъл за нещо такова тогава му се бе сторила абсурдна, но онова, което собствените му очи виждаха, бе:
Марион Кер — К.Б.
Бресингам, Б.К.
Имаше нужда от чаша кафе, затова се върна в стаята, извади пликчето нескафе от барчето и кипна чаша вода, използвайки нагревателя, предвидливо предоставен от управата на пансиона.
Не знаеше какво да мисли. Името на Кер подсказваше… Не, доказваше… че има повече от един убиец и вече нямаше как да се прави, че „Умбра Домини“, смъртта на Бепи и пребиването му в Неапол не са част от една и съща мрежа. Но когато си зададеше въпроса „защо“… мозъкът му блокираше.
С чашата нескафе в ръка той се върна във фоайето, където го чакаха разтворената в началото книга за регистриране и включеният компютър.
Следващите три часа минаха в затъпяващ труд. Усещаше, че е изморен и концентрацията му изневерява, така че си наложи да проверява по два пъти всяка страница. Вниманието му обаче все се раздвояваше и в един момент се усети, че прелиства страница, без да е сигурен дали я е прегледал.
Беше три и половина сутринта, когато реши, че е напипал някаква логика. Но си забрани да мисли за нея, преди да е приключил. Смяташе, че това ще му позволи да се концентрира само върху случаите, които се вписват в схемата. Когато най-сетне стигна до края, небето бе започнало да порозовява.
Беше смачкан. Затвори с отвращение кожената корица на дебелата книга и се протегна с такава сила, че ребрата му изпукаха. Изгаси осветлението и се върна в стаята си.
Едва там си позволи да направи онова, което досега си бе забранявал — да отдели процедурите с ооцитата, т.е. жените, стояли в пансиона месец и повече. Двойните звездички ги открояваха, така че с помощта на компютъра след няколко секунди имаше списък от осемнайсет имена:
Катлийн Ласитър
Хана Райнер
Матилда Хендерсън
Адриана Пеня
Марион Кер…
Първите пет бяха мъртви. И децата им също. И всички бяха загинали в пламъци.
Затвори очи. В съзнанието му изплува образът на Брендън. „Чичо
Ласитър отново погледна списъка. Жените бяха предимно от Щатите и Западна Европа, но имаше и от Хонконг, Токио, Тел Авив, Рабат, Рио.
Премести компютъра на бюрото до прозореца и включи модема в телефонната линия. Използвайки програмата за кодиране, зашифрова файла cbguest.lstи го изпрати в офиса си във Вашингтон. После написа кратко писмо до Джуди Рифкин и приложи към него имената и адресите на осемнайсетте жени. Помоли я да съобщи на Риордан, че поне пет от жените в списъка са мъртви и че е много вероятно останалите да ги грози смъртна опасност. Риордан трябваше да се свърже с властите в съответните населени места и да издейства съответната защита на застрашените. Спомена, че смята да се върне до ден-два, за да обясни подробно.
Междувременно нареди на Джуди да отвори досие на името на покойния Игнацио Барези от Монтекастело, Италия, и да започне да събира информация за него, за клиниката му и за метода на оплождане, известен като „донорство на ооцита“. Накрая я помоли да подкрепи Риордан в откриването на останалите тринайсет жени. Имаше вероятност, ако се действа чрез полицаи, всички те да се изпокрият. А той точно това искаше.
Писмото се получи дълго две страници и след като го изпрати по електронната поща на Джуди, усети, че вече адски му се спи. Тогава осъзна, че е уикенд и има опасност Джуди да не провери пощата си до понеделник сутринта, което беше недопустимо. Погледна часовника си. Пет и половина сутринта, значи единайсет и половина във Вашингтон. Посегна към телефона и набра домашния номер на Джуди. Чу сигнала за позвъняване четири пъти, след като се включи телефонният й секретар. Изчака дългия сигнал и поканата да остави съобщение, после каза: „Джуди, обажда се Джо. Провери електронната си поща веднага. Важно е. Ще се видим след два дни“.
Съблече се и се просна на леглото, сякаш се готвеше да заплува по гръб. Затвори очи, вслуша се в дишането си и зачака да заспи.
Но мислите му се въртяха във вихрушка. Видя Мари Сандерс, хванала за ръчичка момченцето си. Очите на детето бяха махагоново кафяви и бездънни като кладенец. После изплува почернялото личице на Брендън, стрелна се през главата му и се разнесе гласът на Томи Труонг: „Няма кръв в това малко момче.“След това се сети за опустошения поглед на Иржи Райнер. И за сълзите на Кара Бейкър.
Боже Господи, помисли си той и дръпна постелките през главата си, това си е живо клане!
27.
Излюпи се от леглото към единайсет часа и първата му мисъл бе, че му трябва нормален сън, а не няколко часа дремване по светло. Горещият душ го поосвежи. Остави струите да масажират раменете му и да измият от тялото му натрупаната умора. Не му се бръснеше, но не си спести усилието. Духовниците могат да бъдат доста странни хора. Или поне така предполагаше. Не знаеше със сигурност.