Сянката на Бога
Шрифт:
— И познавахте доктора? — поиска да се увери Ласитър.
Найджъл и Хю се спогледаха. Найджъл поклати глава:
— Познавахме се… Но не бих казал, че бяхме приятели. Просто не мога да използвам тази дума.
Хю се облегна на стола.
— Найджъл иска да каже, че добрият доктор си падаше малко хомофоб.
— Но пациентите му отсядаха във вашия пансион?
— Да, но нали ви казах — ние сме единствените в Монтекастело. Предполагам, че е могъл да им осигури нещо в Тоди… но при нас бе несравнимо по-удобно. Що се отнася до самия Барези — него го виждахме съвсем
Хю започна да събира чиниите върху поднос, балансирайки го на една ръка и обикаляйки масата. Правеше го с подчертани движения на балетист. След малко спря, без да оставя подноса:
— Според мен великият dottoreси беше един от нас — каза той с лека усмивка и подчерта казаното с движение на брадичката. — Не се беше женил. Не бе допуснал жена в живота си. Обличаше се превъзходно. Разбираше от антики. Имаше мъничкокученце. И… подчертано странеше от нас. За мен работата е повече от ясна. Само че такива като него са най-яростните хомофоби.
— Какво значи „такива като него“?
— Затворените — обясни Хю. После се извъртя на пети и се отправи към кухнята.
Найджъл го проследи с поглед, а след това се обърна към Ласитър.
— Съжалявам, че сте дошли за клиниката — замислено каза той. — Сигурно сте страшно разочарован. Беше ли… — Поколеба се, размисли и поклати глава. — Не, не би трябвало да питам.
— Да питате какво?
— Е, исках да попитам… има ли нещо общо с жена ви? Говоря за причината да дойдете тук. Искам да кажа, сигурно имате проблеми със зачеването? — Той скри с ръка очите си. — Извинете ме!
— Не — отговори му Ласитър, — не е това. Аз нямам съпруга.
Найджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение.
— Доволен съм. Искам да кажа… поне не сте изживели разочарование.
Но Ласитър полюбопитства:
— Беше ли клиниката на Барези… Как да се изразя, последен шанс? Говоря за повечето хора.
Найджъл се облегна назад.
— Хм… честно казано, познанията ми в мистерията на възпроизводството по неизбежност са ограничени от липсата на какъвто и да е личен опит. Но не, не бих казал, че клиниката беше място на последния шанс. Като „Тихуана“ например. Точно обратното, говореше се, че старият бил гений. Несравним. Затова имаше пациенти от къде ли не: Япония, Южна Америка… от четирите краища на света. И… повечето от тях напускаха щастливи.
— Така ли? Кое беше… по-особеното в метода на доктора?
Найджъл се смръщи:
— О, не знам. Както казах, естественият ми интерес е нулев. Но жените не спираха да говорят на тази тема, от което подразбрах, че при Барези няма провал. Имало някакви технически особености. С яйцата… — Найджъл се смръщи още повече. — Хванахте ме! Аз съм безнадежден случай.
— Мразя думата „яйце“ — намеси се Хю, който се бе върнал от кухнята. — Какъв ужас! Да мислиш за себе си като за яйцеклетка! — Лицето му се изкриви от отвращение. — Сякаш си пиле. Пиле с нищожен мозък в курник. — Замълча. После отново изкриви лице. — Всъщност, Найдж, не му казват „яйце“, а ооцита.
—
— Покрай другите неща, il dottoreбил измислил метод, позволяващ на ооцитатада си създаде… броня… която обикновено се създава само след като сперматозоидът проникне през стената. Така не се позволява на другите сперматозоиди да проникнат, тъй като вече няма нужда от тях. Защото… — Хю вдигна ръце като победител в състезание — печелившият вече е избран! — Найджъл изглеждаше отвратен. — Та — продължаваше Хю, — тази броняне само задържала навън ненужните сперматозоиди, но и вдигала оборотите на механизма на оплождане до максимум, така че работата непременно да стане.
— Не съм предполагал, че си толкова добре информиран по тези въпроси — намеси се Найджъл. После се обърна към Ласитър: — Макар че той по правило е много търсен да утешава и все държеше някоя за ръката.
Хю кимна и запали поредната цигара:
— Най-вече Хана.
— Една чехкиня — обясни Найджъл.
— Беше толкова изплашена и толкова сладка.Споделяше с мен всичко, абсолютно всичко.
— Хана Райнер — промълви Ласитър. — От Прага.
— Какво? Нима я познавате?
— Не — отговори той. — Не можах да се запозная с нея. Тя умря.
26.
— Не мога да повярвам! — изрече Хю, когато Ласитър приключи разказа си. Англичанинът смукна дълбоко от цигарата си и бавно поклати глава.
Напълно поразен от чутото, Найджъл премести поглед от единия на другия и извъртя очи нагоре:
— Дявол да го вземе!
— Надявах се да намеря нещо в клиниката, което… Даже и сам не знам… Нещо, което да обясни случилото се — завърши Ласитър. — Но сега се сещам, че не съм питал за дома на Барези. Може да е имал кабинет там и…
Хю поклати глава и го разочарова, като обясни, че Барези е живял в пристройка към клиниката. Така че, когато тя пламнала, изгорели както стаите му, така и всичките му вещи.
— Опасявам се, че нищо не е останало. Абсолютно нищо.
— Pas des cartes, pas des phones, et pas des souvenirs — допълни Найджъл.
— А сестрите, персоналът? — попита Ласитър. — Може би те…
— Нямаше сестри — попари надеждите му Хю и загаси цигарата си. — Само няколко лаборантки… Но не ми се вярва, че има смисъл да се разговаря с тях.
— Лаборантки ли? Този човек е имал клиника… а не е наел нито една медицинска сестра?
— Той беше изключително потайна личност. А и клиниката беше по-различна от другите. Не беше едно от онези места, обсадени от орди пациенти, с лекари, които ги приемат в кабинетите си. Не беше и болница. Беше по-скоро… изследователски център, нали така, Найджъл?
— Мммм…
— Старият дявол не приемаше повече от петдесет-шейсет души годишно… макар че от това, което са ми казвали, ако е имал желание, е могъл да обработва пет пъти повече.