Тай-пан

Клавел Джеймс

От фрегатите се отделиха катери и щурмуваха брега. Превзеха крепостта лесно и без загуби, тъй като защитниците, които знаеха, че са безпомощни, се бяха оттеглили благоразумно. Моряците разрушиха топа и няколко от тях останаха да окупират фортовете. Другите се качиха отново на борда и корабите се придвижиха една миля по-нататък, като обсипаха със залпове следващите укрепления и ги завладяваха със същата лекота.

По някое време срещу тях изпратиха флотилия от джонки и брандери, но тя беше потопена.

Успехът на двете фрегати, унищожили толкова много джонки, се дължеше на по-голямата сила

на огъня и на скоростта, която развиваха във всички посоки при най-малкия порив на вятъра благодарение на такелажа и на платната си. Джонките не можеха да маневрират като фрегатите и да реагират на вятъра като тях. Те бяха пригодени да плуват само в китайски води и в мусони, докато конструкцията на фрегатите им позволява — е да устояват на ревящите стихии на Ламанша и Северно море, където непрекъснато бушуваха бури и ураганите бяха всекидневие.

Петнадесета глава

— Приличаме на мишени — каза адмиралът с погнуса.

— Да — отвърна Струан, — но техните загуби са леки, а нашите — незначителни.

— Нужна ни е решителна победа! — заяви Лонгстаф. — Хорацио напомни ми да кажа на Аристотел да отбележи днешния щурм в бордовия дневник.

— Да, Ваше превъзходителство.

Намираха се на квартердека на флагман „Отмъщение“ и следваха на разстояние една миля движещите се напред фрегати. Встрани от тях плуваше основната част на експедиционните сили с „Чайна клауд“ в предните редици, на борда на който Мей-мей пътуваше тайно с децата.

— Изоставаме, Адмирале — обади се отново Лонгстаф. — Не можете ли да догоните фрегатите?

Адмиралът едва сдържа гнева си и се помъчи да отговори учтиво на Лонгстаф. Направо му се повдигаше при мисълта за месеците, изпълнени с лишения, команди и ответни команди, за цялата тази проклета война.

— Движим се добре, сър.

— Не е вярно. Само се лутаме напред-назад и си губим времето. Нека изпратим сигнал до „Немезис“. Той може да ни изтегли нагоре по течението.

— Да тегли моя флагман на буксир! — изрева адмиралът, та чак лицето и вратът му почервеняха. — Онази тумбеста черупка! Да тегли моя 74-оръдеен кораб на буксир! Това ли казахте?

— Да, разбира се, любезни! — натърти Лонгстаф. — Така ще стигнем по-скоро до Кантон.

— За нищо на света!

— Тогава ще изпратя щаба си на „Немезис“. Ще пусна и катер да ги охранява. Каква е цялата тази ревност? Смешна работа! Корабът си е кораб, независимо дали е платноход или параход. При това не бива да забравяме, че сме във война, която трябва да спечелим. Ще се радвам да ме придружиш, Дърк. Тръгвай, Хорацио!

Лонгстаф обърна гръб и се отдалечи, ядосан на адмирала за налудничавото му поведение. Вбесяваше го враждата между армията и флотата по повод на това кой да поеме командването и чий съвет е по-ценен, освен това кой да има право пръв да избира местата за ремонт и казарми в Хонконг, дали войната да се води по суша или по вода и оттук на чия страна е предимството. Вътрешно той продължаваше да се сърди на този хитър дявол Кълъм, който го беше подвел да сложи подписа си, че се отказва от могилата в полза на тай-пан. Беше повярвал, че тай-панът одобрява идеята. Така добрите им взаимоотношения, изграждани с толкова усилия и в продължение на дълги години, бяха застрашени.

Освен това беше му дошло до гуша от трудностите, които срещаше при опитите си да основе колония, от непрекъснатите молби и хули, от непрестанната конкуренция между търговците, която го спъваше. И беше вбесен, че китайците се осмеляваха да отхвърлят чудесния договор, който той и само той им бе предложил така великодушно. „Дяволите да ме вземат — мислеше си той. — Нося всички тежести На Азия на раменете

си, вземам всички решения, пазя ги да не си прегризат гърлата, воювам за славата на Англия, спасявам търговията й, дяволите да ме вземат, и каква отплата получавам? Трябваше да ме направят рицар още преди години!“ После гневът му утихна, тъй като знаеше, че скоро Азия щеше да се стабилизира и от сигурността на колония Хонконг щяха да се изтъкат нишките на британската власт. По височайшата воля на губернатора! Губернаторите ги правят рицари. Сър Уилям Лонгстаф — звучи много добре. И тъй като губернаторите в колониите са главнокомандващи на всички колониални сили, официални законодатели… и преки представители на кралицата… значи той може самостоятелно и когато иска, да се разправи с надутите адмирали и генерали. По дяволите всички те — помисли си той и се почувства по-щастлив.

И така Лонгстаф се качи на „Немезис“.

Струан също се качи на кораба. Параход или не, той пръв ще влезе в Кантон.

След пет дни флотилията акостира при Уампоа, а реката остана отзад — спокойна и безопасна. Незабавно пристигна делегация от кохонгски търговци, изпратена от новия вицекрал Чинг-со да води преговори. Но по предложение на Струан делегацията беше отпратена, а на следващия ден Селцето отново бе окупирано.

Когато търговците слезнаха на брега на Селцето, всички стари слуги вече чакаха до вратите на фабриките им. Сякаш Селцето никога не бе изоставяно. В тяхно отсъствие не бе докосвано нищо. Нищо не липсваше.

На площада бяха разпънати палатките на военно подразделение и Лонгстаф разположи главната си квартира във фабриката на „Ноубъл хаус“. Пристигна друга делегация от кохонгски търговци и, както и преди, беше върната, докато в същото време започна и сложна подготовка за обсада на Кантон.

Ден и нощ улица Хог и Тринайста фабрична улица кипяха от оживени тълпи, които купуваха и продаваха, биеха се и крадяха. Публичните домове и кръчмите процъфтяваха. Маса хора умираха от пиянство, мнозина загиваха от нож, а редица други просто изчезваха. Собствениците на магазини се бореха за място и цените ту растяха, ту спадаха, но винаги се съобразяваха с покупателните възможности на пазара. Още една делегация потърси аудиенция с Лонгстаф, но Струан отново се наложи и те бяха отпратени. Корабите започнаха да кръстосват река Пърл, а „Немезис“ пуфтеше спокойно напред — назад и оставяше след себе си паника. Но джонките и сампаните продължаваха да предлагат стоката си нагоре и надолу по реката. От вътрешността на страната пристигаха чай и коприна и препълваха кохонгските складове, построени по протежение на двата бряга.

Неочаквано пристигна Джин-куа. През нощта. Тайно.

— Здравейте, тай-пан! — каза той, като влезе в трапезарията на Струан, облегнат на ръцете на личните си роби. — Добре дето виждате мене. За какво вие не идва види мене, айейа?

Робите му помогнаха да седне, поклониха се и излязоха. Старецът изглеждаше по-стар от преди, кожата му — още по-набръчкана. Но очите му бяха млади и много умни. Носеше дълго светлосиньо наметало, сини копринени панталони и меки пантофи на малките си крака. Лек копринен зелен жакет, подплатен с пух, го предпазваше от влагата и студа на пролетната нощ. На главата си имаше пъстра шапчица.

— Здравейте, Джин-куа. Мандарин Лонгстаф много ядосан. Не дава тай-пан види свой приятел, айейа! Чай?

Съвсем съзнателно Струан го беше приел, облечен само по риза, тъй като искаше Джин-куа веднага да разбере колко е ядосан той заради монетата на У Фанг Чой. Наляха чай и се появиха слуги, които носеха табли с деликатеси, поръчани от Струан специално за случая.

Покани Джин-куа и сам си взе малко дим сум.

— Чай много, твърде добър — каза Джин-куа, седнал изпънат на стола си.