Тай-пан

Клавел Джеймс

— Какво да чуя?

— През нощта го нападнали пирати. Прерязали кабела и корабът се довлякъл до брега. После се качили на кораба. Чу ли стрелбата?

— Да. — Кълъм се чувстваше потиснат и изтощен. Безсънните нощи, после мисълта, че той единствен може да ги спаси, решението и разговорът с Лонгстаф. — Но не знаех какво става.

— Да. Пирати в пристанището на Хонконг. Щом се вдигна мъглата, отидох до кораба на Брок. Той ми каза, че загубил седем души и капитана.

— Горт?

— Не. Нагрек Тъмб. Бедният умрял от раните си. Горт бил ранен, но не тежко. — Лицето на Струан сякаш се втвърди. —

Капитанът загинал, като защитавал кораба си. Достойна смърт.

Кълъм прехапа устни и с разтуптяно сърце погледна могилата.

— Искаш да кажеш, че това е моята Голгота?

— Не те разбирам.

— Капитаните загиват в бой за кораба си. Това е моят кораб — този хълм — нали така? Искаш да знаеш дали искам да умра за него?

— Искаш ли?

— Не се страхувам от теб. — Думите се изтръгнаха грубо от сухото му гърло. — Има закони за убийците. Не мога да се бия срещу теб и можеш да ме убиеш, но ще те обесят за това. Аз не съм въоръжен.

— Ти смяташ, че бих те убил?

— Да, ако застана на пътя ти. А аз го направих, нали?

— Така ли?

— Ти беше бог за мен. Но вече трийсет дни съм с тебе и разбрах какъв си. Ти си убиец. Мародер. Пират. Контрабандист на опиум. Прелюбодеец. Купуваш и продаваш хора. Наплодил си копелета и гордеещ с тях, а името ти вони в ноздрите на почтените хора.

— Какви почтени хора?

— Искаше да ме видиш. Ето ме. Кажи какво искаш и да свършваме. Уморен съм от играта на мишка и котка.

Струан вдигна торбата си и я метна на рамо.

— Ела!

— Защо?

— Искам да поговорим насаме.

— Но сега сме сами.

Струан кимна с глава към закотвените кораби.

— Там има очи, които ни наблюдават. — Посочи брега, осеян с китайци и европейци. Търговците размерваха парцелите си в крачки. Децата вече играеха. — Отвсякъде ни виждат. — И посочи към върха на запад. — Ето къде трябва да отидем.

Хълмът беше почти като планина. Издигаше се на хиляда и триста фута, скалист и огромен.

— Не.

— Толкова ли е далеч за теб? — Струан видя омразата в очите на Кълъм, докато чакаше отговора. Той не дойде. — Не мислех, че се страхуваш.

Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба — страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.

Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.

Обърна се с гръб към него.

Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива — слънцето високо в синьото небе и Тихият океан — синьо — зелен килим. От морския килим се издигаха зелено — кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао — най-големият остров, по-голям и от Хонконг — петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви

търговски кораби. „Е, нищо — помисли си той, — още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“

Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето — одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.

Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.

Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.

— Заповядай, момче — каза Струан и предложи половин чаша вино.

Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.

— Седни — каза Струан.

За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.

— Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!

— Аз… не разбирам.

— Гледката оттук е по-добра, нали?

— В някои моменти си дявол — каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, — а сега… сега… просто не мога да те разбера.

— Купих пиле и хляб — каза баща му. — И още едно шише вино. Това харесва ли ти?

Кълъм се отпусна на земята изтощен.

— Пиле ли?

— Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.

— А могилата. Аз…

— Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.

Кълъм се облегна на един камък и затвори очи да събере сили, умираше за сън. Но баща му до него разглеждаше морето през бинокъла си.

— Искам да кажа за могилата. Аз…

— Яж — прекъсна го Струан и му предложи от пилето.

Кълъм взе една кълка.

— Не мога да ям. Не мога, преди да съм се изказал. Трябваше да го направя. Трябваше. Ти никога нямаше да се съгласиш, а това беше единственият начин. Брок щеше да те разори. Той щеше да спре наддаването. Сигурен съм в това. Ако не се мразехте толкова, ти щеше да получиш могилата. Ти си причината за това. Ти. Твоя е вината. Сега могилата принадлежи на църквата и така трябва да бъде. Ти си причината за това.

— Да — каза Струан. — Разбира се. Много се гордея с теб. Ти прояви голяма смелост. Роб никога нямаше да го направи и дори и да беше помислил за това, никога нямаше да може да го осъществи.

Кълъм беше потресен.

— Ти… ти искаше от мен да направя това?!

— Разбира се, момчето ми. Беше единственото решение при създалата се ситуация.

— Ти… ти сам планира аз да направя това!

— Играх наслуки, като се надявах, че ще постъпиш така. Подсказах ти да го направиш. Когато се притесняваше, че трябва да се срещнеш с Лонгстаф… и когато ме отбягваше в Хепи вели, тогава реших, че сигурно си уредил нещата. После се заблудих, когато видях реакцията ти по отношение на Гордън. Но малко по-късно Лонгстаф каза: „Възхитен съм от другия ти жест!“ — и тогава разбрах, че си взел единственото правилно решение. Много се гордея с теб, момче! Брок със сигурност би ни заклал. Нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Могилата беше въпрос на чест.