Тай-пан

Клавел Джеймс

Бе излязъл в морето да се пречисти. Да отмие утайката, думите на Сара, загубата на Роб и Карин.

Да благослови Мей-мей и радостта, че я има.

Притисна се към гръдта на океана като любовник, завърнал се от вечността, и океанът го приветства с вълнения и бури, но овладени, без нито за миг да застраши нито кораба, нито самия него, който водеше кораба.

Разкриваше му съкровищата си пестеливо, като отново го правеше силен, възвръщаше му живота, достойнството

и го благославяше така, както само морето може да благослови мъжа, и го пречистваше така, както само океанът може да пречисти.

Той овладяваше съществото си така, както владееше кораба — без да спи, изпробвайки предела на силите си. Вахта след вахта се сменяха, но той бродеше по квартердека: от изгрев до изгрев, и отново изгрев, като тихичко си напяваше. Не хапна нищо. Не промълви дума, освен да нареди увеличение на скоростта, да се заменят разкъсани ванти или да се опъне още някое платно. Бе се насочил към дълбините на Пасифика, към безкрайността.

На четвъртия ден обърна и в продължение на половин ден води кораба на северозапад. После легна в дрейф, слезе долу, обръсна се, изкъпа се, спа едно денонощие, а на следния ден призори се нахрани обилно. Качи се на палубата.

— Добро утро, сър — поздрави го Кудахи.

— Курс към Хонконг.

— Слушам, сър.

Той прекара целия ден на квартердека. И част от нощта. Отново спа. Призори засече слънцето, отбеляза положението на картата и отново заповяда корабът да легне в дрейф. После, гол, се гмурна в морето и заплува. Моряците суеверно се прекръстиха. Наоколо кръжаха акули.

Но акулите се държаха настрана.

Той се изкатери на борда и заповяда да лъснат безупречния кораб и да изтъркат палубите с пемза — да заиграят метлите, и пясъка, и водата — да се смени такелажа, да се прегледат платната, шпигатите и топовете да се прочистят. Своите дрехи и тези на хората си той изхвърли в морето. Даде ново снаряжение на хората си и самият той се облече в моряшки дрехи.

За всички бе разпоредена двойна дажба ром.

Призори на седмия ден, далеч напред, изплуваха очертанията на Хонконг. Върхът бе обвит в мъгла. Над него се бяха събрали перести облаци, а отдолу се забелязваше хълмиста изпъкналост.

Той стоеше на бугшприта, обгърнат от морски пръски.

— Каквото и да правиш, Острове — извика той с полъха на източния вятър, — аз съм у дома!

Тридесет и първа глава

„Чайна клауд“ се завърна в пристанището през западния канал. Изгряващото слънце бе силно, вятърът бе източен, постоянен и влажен.

Струан стоеше на квартердека, гол до кръста, силно загорял, с изсветляла от слънцето червено-златиста коса. Той насочи бинокъл към корабите в пристанището. Първо погледна към „Рестинг

клауд“. На бизан-мачтата се развяваха сигнални флагчета, които съобщаваха „зенит“ — собственикът незабавно да се яви на борда. „Какво друго бих могъл да очаквам“, помисли си той. Спомни си последния път — преди цяла вечност, — когато бе разчел „зенит“ на „Тъндър клауд“ — мигът, който бе донесъл вестта за толкова много смърт и бе довел Кълъм.

В пристанището имаше повече транспортни кораби от преди. Над всички тях се развяваше флагът на Остиндийската компания. Добре. Подкрепления идваха. Близо до флагмана видя голяма бригантина с три мачти. Над нея се рееше руският флаг, а на кърмата — царското знаме.

Сампани и джонки кръстосваха насам-натам повече от обичайно.

След като подробно разгледа останалите кораби, той се извърна към брега. Дъхът на море приятно се смесваше с мириса на земя. Можа да забележи раздвижване близо до Глесинг пойнт. Множество европейци и тълпи просяци се разхождаха по Куинс роуд. Тай Пинг Шан значително се беше разраснал.

„Лъвът и Драконът“ се вееха над изоставените кантори на „Ноубъл хаус“ и самотната пустота на Хепи вели.

— Четири румба дясно на борд!

— Слушам, сър, слушам — пропя кормчията.

Струан ловко плъзна лорчата успоредно на „Рестинг клауд“. Метна си една риза отгоре и се качи на борда.

— Здравейте — поздрави капитан Орлов. Той прекалено добре познаваше тай-пана, че да го пита къде е бил.

— Здравейте. Сигнализирате „зенит“. Защо?

— По заповед на вашия син.

— Къде е той?

— На брега.

— Моля, пратете да го доведат тук.

— Изпратихме да го повикат, когато влязохте в пристанището.

— Тогава защо го няма?

— Може ли да си получа вече кораба обратно? В името на Тор, Зелено Око, уморен съм до смърт да бъда псевдо капитан. Нека бъда капитан за опиум или за чай или да отплувам за Арктика. Знам петдесет места, откъдето мога да взема кожи — още повече сребро за вашите сандъци. Не искам кой знае колко.

— Имам нужда от вас тук. — Струан се усмихна широко и като че отхвърли години от себе си.

— Можете да се смеете, в името на Один! — Лицето на Орлов на свой ред се изкриви в усмивка. — Вие бяхте в морето, а аз съм прикован към закотвено корито. Приличате на бог, Зелено Око. Да не ви е връхлетяла буря? Тайфун? И защо грот-мачтата е сменена? И фокбомбрамстенга, и флагчетата, и кливера? Има нови фалове, щатове, титове навсякъде. Защо, а? Да не сте изтръгнали сърцето на моя красавец, за да пречистите вашата душа?

— Какви кожи, капитане?

— Тюлен, самур, норка — само кажете какви и ще ги намеря за не човече време, отколкото ми е необходимо да кажа: „Да се провалиш в Хадес дано от моя кораб“ дори и на вас.

— През октомври ще отплавате на север. Сам. Това „удовлетвори ли ви“? Кожи за Китай, а?

Орлов се загледа в Струан и изведнъж разбра, че няма да замине на север през октомври. Тръпка премина през тялото му. Мразеше безпокойството, което му причиняваше шестото му чувство. Какво ли щеше да му се случи между юни и октомври?

— Сега бих ли могъл да получа кораба си? Да или не, пусто да остане? Октомври е лош месец и е много далече. Може ли да получа кораба си сега — да или не?

— Аха.