Тай-пан
Шрифт:
Добре. Но по този начин губиш ключа към Азия: тази жалка гола скала, без която всички открити пристанища и бъдещето остават безсмислени.
Алтернативата е да купувам, да строя и да рискувам, че — подобно на Лонгстаф — Уолън ще може да бъде убеден да превиши директивите си, че самият Кънингтън може да бъде подкупен. Да излея богатствата на „Ноубъл хаус“ в новия град. Да рискувам. Да накарам Хонконг да процъфти, така че правителството да бъде заставено да приеме колонията.
Това е смъртна опасност. Не можеш да принудиш Короната
Залогът му напомни за младия Крос. Ето това е ценен момък. Как бих могъл да го използвам? Как бих могъл да го накарам да си държи устата здраво затворена за фантастичното му пътешествие? Да, и как да създам благоприятно впечатление у Уолън за Хонконг? И да се сближа с Кънингтън? Как бих могъл да запазя договора такъв, какъвто го искам?
— Е, мистър Крос, направили сте забележително пътешествие. Кой знае колко време ви е отнело?
— Само вие, сър.
— Тогава запазете го в тайна. — Струан написа нещо на лист хартия. — Дайте това на главния ми чиновник. Крос прочете бележката.
— Давате ми всичките пет хиляди гвинеи?
— Записал съм ги на името на Роджър Блоър. Струва ми се, че ще е добре да запазите това име — поне за известно време.
— Добре, сър. Сега съм Роджър Блоър. — Той се изправи. — Свършихме ли, мистър Струан?
— Бихте ли приели работа, мистър Блоър?
— Опасявам се, че… е, добре, мистър Струан, залавял съм се с дузина работи, но нищо не се получава. Татко опита всичко и… е, обречен съм — може би така ми е писано — да бъда това, което съм. Съжалявам, но добрите ви намерения ще отидат напразно.
— Обзалагам се на пет хиляди гвинеи, че ще приемете работата, която ви предлагам.
Младежът знаеше, че ще спечели облога. Нямаше такава работа, която тай-панът би могъл да му предложи и която би приел.
Почакай. Това не е човек, с който можеш да си играеш, човек, с който да се обзалагаш с лека ръка. Тези дяволски спокойни очи са равнодушни. Не би ми харесало да ги видя срещу мен на масата за покер. Или за бакара. Внимавай какво правиш, Ричард Крос Роджър Блоър. Това е човек, който ще си вземе онова, което му се полага.
— Е, мистър Блоър? Къде ви отиде куражът? Или не сте такъв играч, за какъвто се представяте?
— Петте хиляди гвинеи са моят живот, сър. Последният облог, който ще спечеля.
— Тогава заложете живота си, пусто да остане.
— Но вие не рискувате вашия, сър. Така че залогът не е равностоен. Тази сума е нищожна за вас. Дайте ми преднина. Сто към едно.
Струан се възхити на дързостта на младежа.
— Много добре. Наистина, мистър Блоър. Пред Бога. — Той протегна ръка и Блоър вътрешно се сви, защото бе разчитал, че като поиска такова предимство, ще разруши облога. Не го прави, глупако, каза си той. Петстотин хиляди гвинеи!
Той стисна ръката на Струан.
— Секретар на Жокейклуба на Хонконг — каза
— Какво?
— Току-що образувахме Жокейклуба. Вие ще му бъдете секретар. Ваше задължение е да намерите коне. Да направите хиподрум. Сградата на клуба. Основете най-богатата, най-добрата конюшня за състезателните коне в Азия. Да е като Ейнтри или който и да било по света. Кой печели, младежо?
Блоър отчаяно искаше да се отпусне. В името Божие, съсредоточи се, кресна той на себе си.
— Хиподрум?
— Аха. Основавате го и го ръководите — конете, залаганията, трибуни, наддавания, награди — всичко. Започнете от днес.
— Но, Исусе Христе, откъде ще вземете конете?
— Откъде вие ще вземете конете?
— От Австралия, пусто да остане — избухна Блоър. — Чувал съм, че имат коне, които да доведем тук. — Той пъхна обратно банкерската сметка на Струан и издаде възторжено мучене. — Мистър Струан, никога няма да съжалявате за това. — Той се извърна и се втурна към вратата.
— Къде отивате? — запита Струан.
— В Австралия, разбира се.
— Защо първо не се срещнете с генерала?
— Моля?
— Струва ми се, че те имат някаква кавалерия. Заемете от тях няколко коня. Да речем, бихте могъл да организирате първите бягания следващата събота.
— Бих могъл?
— Аха. Съботата е добър ден за конни състезания. А пък и Индия е по-близо до Австралия. Ще ви изпратя с първия възможен кораб.
— Ще ме изпратите?
Струан се усмихна.
— Аха. — Той подаде обратно късчето хартия. — Петстотин е премия върху първата ви годишна заплата, мистър Блоър, която се състои от петстотин годишно. Останалото е награден фонд за първите четири или пет надбягвания. Бих предложил осем гари, по пет коня във всяка, всяка втора събота.
— Бог да ви благослови, мистър Струан.
Струан остана сам. Драсна клечка кибрит и загледа как писмото гори. Стри пепелта на прах и слезе долу. Мей-мей още лежеше в леглото, но току-що й бяха направили тоалета и изглеждаше прекрасно.
— Айейа, тай-пан — каза Мей-мей. Тя бързо го целуна и продължи да си вее с ветрилото. — Щастлива съм, че се върна. Искам да ми купиш малко парче земя, защото искам да започна един бизнес.
— Какъв бизнес? — запита той, леко раздразнен от безцеремонното посрещане, но същевременно доволен, че тя бе приела заминаването и завръщането му, без да пита и без да прави скандал.
— Ще видиш. Но искам няколко таела, за да започна. Плащам десет процента лихва, което много добре. Сто таела. Ти ще бъдеш неизвестен съдружник.
Той протегна ръка и я постави на гръдта й.
— Като говорим за партньорство…
Тя отстрани ръката му.
— Бизнес преди тия работи. Ще ми купиш земя и дадеш пари?
— Тия работи преди бизнес!
— Айейа, в тая жега? — рече тя със смях. — Много е лошо да се напрягаш в тая горещина — ризата вече лепне по гърба ти. Е, все пак, ела.