Тай-пан

Клавел Джеймс

— Залогът е много добър, мистър Струан. Миналата зима в родината бе една от най-тежките — икономически и промишлено. Има невероятна безработица. Реколтите бяха ужасни. Знаете ли, че цена та на хляба достигна шилинг и два пенса според пощата от миналата седмица? Захарта на глави струва осем пенса паунда. Чаят е седем шилинга и осем пенса. Сапунът е девет пенса калъпа. Яйцата четири шилинга дузината. Картофите са по шилинг паунда. Сега да видим заплатите — майстори от всякакъв вид, зидари, водопроводчици, дърводелци — вземат най-много седемнадесет шилинга и шест пенса на седмица за шестдесет и четири часова работа. Селскостопанските работници получават девет шилинга на седмица за не знам колко часа работа. Фабричните работници вземат по около петнадесет

шилинга, и то само при условие, че могат да намерят работа. Мили боже, мистър Струан, вие живеете във висините, разполагате с невероятно богатство и можете да си позволите да дадете хиляда гвинеи на някое момиче само защото е добре облечено, така че вие не знаете, вие не можете да знаете, че един на всеки единадесет души в Англия е просяк. В Стоктън около десет хиляди души миналата година са взели по-малко от два шилинга на седмица, а тридесет хиляди в Лийдс — по-малко от шилинг. Почти всички гладуват, а сме най-богатата страна в света. Вигите не виждат по-далеч от носа си и не искат да се сблъскват с това, което всички разбират, че е безкрайно нечестно. Не направиха нищо за чартистите, освен да ги обявят за анархисти. Не искат да видят отблъскващите условия във фабриките и заводите. Велики Боже, деца на по шест-седем години работят по дванадесет часа на ден, а също и жени, които са евтина работна ръка и изтикват мъжете от работа. Защо им е на Вигите да предприемат нещо? Те са собственици на повечето фабрики. Парите са техният бог — все повече пари, и още, и още, и по дяволите всички останали. Вигите не искат да се преборят с ирландския въпрос. Миналата година в Ирландия имаше глад и ако продължи и тази година, дяла Ирландия пак ще се вдигне и съвсем правилно. Освен това Вигите не са си мръднали пръста да реформират банковото дело. И защо им е — банките също са техни. Ами вижте вашите собствени неудачи! Ако имахме справедлив, точен закон, който да защищава служителите от проклетите машинации на проклетите Виги… — Той се спря с усилие, челюстите му се тресяха, лицето му се бе зачервило. — Извинете, не исках да произнасям реч. Разбира се, че Вигите трябва да си отидат. Бих казал дори, че ако сами не го сторят през идните шест месеца, в Англия ще има кървава баня, която ще направи Френската революция да изглежда като пикник. Единственият човек, който може да ни извади от тази каша, е сър Робърт Пийл.

Струан си припомни какво му бе говорил Кълъм за положението в Англия. Той и Роб не бяха му обърнали внимание, защото го приеха за дрънкане на студент идеалист. И той не бе обърнал внимание на нещата, които баща му бе счел за маловажни.

— Ако лорд Кънингтън бъде сменен, кой ще бъде следващият министър на външните работи?

— Самият сър Робърт. Ако той не успее, лорд Абърдийн.

— Но те и двамата са против свободната търговия.

— Да, но и двамата са либерални и миролюбиви. След като веднъж дойдат на власт, ще трябва да се променят. Която и опозиция да дойде на власт и да поеме отговорността, тя се променя. Свободната търговия е единственият начин Англия да оцелее — и вие знаете това, — така че те ще трябва да я подкрепят. Ще се нуждаят от цялата поддръжка, която могат да получат от богатите и силните.

— Искате да кажете, че ще трябва да ги подкрепя?

— „Ориентал експрес“ изцяло ще се посвети на падането на Вигите тази година. И на Хонконг.

— Мислите, че ще можете да допринесете за това?

— За Хонконг — да. О, да.

Струан разхлаби левия си ботуш така, че да му е по-удобно и отново се отпусна назад в креслото. Остави тишината да натежи.

— Лихва петдесет процента и сделката е сключена — каза той.

— Всичко или нищо.

— Би трябвало да ви изхвърля навън и да приключа цялата работа.

— Вероятно би трябвало. Вашето състояние е повече от достатъчно за вас и вашите хора за цял живот. Питам ви доколко желаете Хонконг и мислите за бъдещето на Англия. Мисля, че съм намерил решение.

Струан си наля още малко уиски и доля чашата на Скинър.

— Сделката

е сключена. Всичко или нищо. Бихте ли желал да хапнем заедно? Нещо огладнях.

— Да, наистина. Благодаря ви! От много приказки човек огладнява. Много ви благодаря!

Струан позвъни и благослови своя джос, че бе рискувал. Влезе Лим Дин и той поръча храна.

Скинър глътна уискито си наведнъж и благодари на Бога, че правилно бе преценил тай-пана.

— Няма да съжалявате, тай-пан. А сега чуйте ме за момент. Смяната на Лонгстаф — знам, че ми е приятел, но разсъждавам политически — е огромен късмет за Хонконг. Първо, той е от висок произход, второ, е Виг, и трето, е глупак. Сър Клайд Уолън е син на дребен благородник, второ — не е глупак, и трето, е човек на действието. Четвърто, познава Индия — тридесет години е бил на служба в Остиндийската компания. Преди това е бил в Кралския флот. И накрая, което е най-важното — макар че привидно е Виг, дълбоко в себе си мрази Кънингтън и сегашното правителство и би направил всичко, което е по силите му, да предизвика падането му.

— Защо?

— Защото е ирландец. Кънингтън е бил в челния отряд при създаването на основната част на ирландското законодателство през изминалите петнадесет години и е пряко отговорен — всички ирландци го чувстват — за катастрофалната ни политика в Ирландия. Това е ключът към Уолън, ако можем да намерим начин да го използваме. — Скинър задъвка изцапания с мастило нокът на палеца си.

Лим Дин и още един слуга се върнаха с чинии студени меса, пикантни наденички, захаросани плодове, студени пайове, студени плодови сладкиши и огромни халби бира, както и шампанско в кофичка с лед. Скинър лакомо се усмихна.

— Както подобава на собственик на фабрики!

— Както подобава на издател на вестник! Вземете си каквото ви харесва.

Мозъкът на Струан трескаво работеше. Как да спечели Уолън? Ще паднат ли Вигите? Трябва ли сега да прехвърли поддръжката си към консерваторите? Да престана да подкрепям хора като Крос? Досега до Англия трябва да е стигнала вестта, че „Ноубъл хаус“ все още си е „Ноубъл хаус“ и е по-силна от всякога. Трябва ли да заложа на сър Робърт Пийл?

— Когато публикувате това сведение, всички ще бъдат обхванати от паника — каза той.

— Наистина, мистър Струан. Ако не бях изцяло против изоставянето на Хонконг, то трябва да мисля за бъдещето на вестника си. — Скинър натика още храна в устата си и заговори, дъвчейки. — Но има начин и начин да се представят новините. Това е, което прави работата на журналиста толкова вълнуваща. — Той се разсмя и част от храната потече по брадичката му. — О, да — трябва да мисля за бъдещето на моя вестник.

Той отдаде цялото си внимание на храната, като се тъпчеше чудовищно.

Струан едва похапваше, потънал в мисли. Накрая, когато дори гладът на Скинър бе заситен, той се изправи и му благодари за сведенията и за съвета.

— Ще ви уведомя специално, преди да публикувам информацията — каза Скинър, издут от ядене. — Ще бъде след няколко дни, но ми трябва време да направя план. Благодаря ви, тай-пан. — Скинър си тръгна.

Струан слезе долу. Мей-мей още се мяташе в съня си. Бяха приготвили койка за него в стаята й и той се отпусна в полудрямка.

Призори Мей-мей започна да я тресе. Мразът бе проникнал във вените й, в главата й и в утробата й. Беше петнадесетият ден.

Тридесет и трета глава

Мей-мей лежеше изтощена и безпомощна като бебе под тежестта на дузина одеяла. Лицето й бе посивяло, очите й — страшни. Зъбите й тракаха в продължение на четири часа. Внезапно тръпките преминаха в треска. Струан мажеше лицето й с ледена вода, но това не и носеше облекчение. Мей-мей започваше да бълнува. Мяташе се на леглото, като мърмореше или крещеше несвързано на някаква смесица от английски и китайски, изгаряна от ужасен огън. Струан я държеше и се опитваше да я успокои, но тя нито го познаваше, нито го чуваше.