Тай-пан
Шрифт:
— Той казва — да.
— Всеки знае, че е от нощните изпарения — никаква отрова през кожата, за бога — тросна се той на Гордън. — Тя не е била там от седмици!
Гордън сви рамене.
— Предавам ви само какво казва, тай-пан. Аз не съм лекар. Но на този лекар бих повярвал — мисля, че и вие трябва да се доверите.
— Какво е лекарството?
Гордън попита лекаря.
— Тай-пан, той казва: „Лекувал съм някои от онези, които са заболели от треската на Хепи вели. Успешно излекувалите се бяха все яки мъже, които взеха определено лекарство преди третата атака на треската. Но този пациент е жена и макар да е на двадесет и една години и силна с огнен дух, цялата й сила отива в детето,
— Кажи му да вземе лекарство и да я лекува сега. Не след която й да било атака.
— Там е работата. Той не може, сър. Не му е останало от лекарството.
— Тогава му кажете да намери, пусто да остане!
— На Хонконг няма, тай-пан. Той е сигурен.
Лицето на Струан потъмня.
— Трябва да има някакво. Кажи му да го намери — колкото и да струва.
— Но, тай-пан, той…
— За бога, кажете му!
Отново бяха разменени няколко думи.
— Каза, че на Хонконг няма. Нито в Макао, нито в Кантон. Че лекарството се прави от кората на много рядко дърво, което расте някъде около Южните морета или отвъд тях. Малкото количество, с което е разполагал, бил получил от баща си, който също бил лекар, който пък го имал от своя баща. — Гордън безпомощно добави: — Той е напълно сигурен, че няма повече.
— Двадесет хиляди таела сребро, ако тя оздравее.
Очите на Гордън се разшириха. За момент се замисли, после бързо заговори на лекаря. И двамата се поклониха и забързано излязоха.
Струан извади носната си кърпа, попи потта от челото си и се върна в спалнята:
— Айейа, тай-пан — обади се Мей-мей. Гласът й бе изтънял още повече. — Такъв ми бил късметът.
— Отидоха да донесат специално лекарство, което ще те излекува. Няма за какво да се безпокоиш.
Той й помогна да се намести колкото може по-добре. Съзнанието му бе измъчено. После забърза към флагмана и попита главния флотски лекар за кората.
— Съжалявам, драги мистър Струан, но това са празни приказки. Съществува легенда за графиня Синкон, съпруга на испанския вицекрал на Перу, която пренесла кората от Южна Америка в Европа през седемнайсти век. Била известна под името „йезуитска кора“, а понякога я наричали „синкона“. Но когато я използвали в Индия, било пълен провал. Нищо не струва! Проклетите паписти биха казали какво ли не, стига да привлекат новопокръстени.
— Откъде, по дяволите, мога да взема малко?
— Наистина не знам, драги ми господине. Предполагам, от Перу. Но защо толкова се тревожите? Куинс таун е изоставен сега. Няма от какво да се безпокоите, щом не вдишвате нощните изпарения.
— Маларията току-що повали един приятел.
— О! Тогава силно прочистете с каломел. Възможно най-бързо. Разбира се, нищо не обещавам. Незабавно ще му поставим пиявици.
Струан се допита и до главния лекар на армията, а после, последователно, до по-низшестоящите лекари — военни и цивилни, и всички те му отговориха по един и същи начин.
Тогава Струан си спомни, че Уилф Тилмън е жив. Забърза към кораба му за опиум.
И докато Струан разпитваше лекарите, Гордън Чен се беше върнал в Тай Пинг Шан и бе изпратил да повикат десетте водачи на Триадата, които му се подчиняваха. Те се бяха върнали в собствените си щабове и бяха изпратили за десетимата подчинени им водачи. С невероятна скорост се разпространи вестта, че трябва да се намери определена кора от определено дърво. Чрез сампани и джонки новината проникна през пристанището на Уоулун, за да достигне скоро къщурки, села и градове. Нагоре по крайбрежието, надолу по крайбрежието, във вътрешността. Скоро всички китайци от Хонконг — били те членове на Триадата
— Извинете, че идвам неканен, Уилф. Аз… — Струан спря, разтревожен от вида на Тилмън.
Тилмън се бе подпрял на подгизнала от пот възглавница, лицето му бе това на скелет, с цвят на неизбелен стар лен, бялото на очите му бе придобило мръсножълт цвят.
— Влизайте — каза той с едва доловим глас. Сега Струан забеляза, че Тилмън, който имаше хубави, здрави бели зъби, беше беззъб.
— Какво е станало със зъбите ви?
— От каломела е. Така въздейства на някои хора… — Гласът на Тилмън глухо се носеше. Очите му излъчваха странен блясък. — Очаквах ви. Отговорът е „не“!
— Какво?
— Не. Просто „не“. — Гласът на Тилмън укрепна. — Аз съм неин настойник и тя никога няма да се омъжи за вас.
— Не съм дошъл да й искам ръката. Просто дойдох да ви видя и как е маларията…
— Не ви вярвам. — Гласът на Тилмън истерично звънна. — Вие просто се надявате да умра!
— Това е смешно? Защо трябва да искам да умрете? Тилмън със затруднение вдигна звънчето, което бе поставено на миришещата на вкиснато завивка, и позвъни. Вратата се отвори и един бос грамаден негър влезе. Той беше роб на Тилмън.
— Джибидая, кажи Купър и миси да дойдат веднага тук.
Джибидая кимна и затвори вратата.
— Още търгуваме с хора, Уилф?
— Джибидая е доволен от положението си, дяволите да те вземат! Вие си гледайте вашата работа и ни оставете да си гледаме нашата, гадна свиньо!
— По дяволите вашата „работа“, проклет роботърговец.
Вторият кораб, на който бе попаднал Струан, се бе запечатал в паметта му и от време на време още сънуваше кошмари, че е на борда му. Със своя дял от наградата за Трафалгар той се бе откупил от флота и се бе наел като каютен прислужник на един английски търговски кораб, който браздеше Атлантика. Бяха вече далеч в открито море, когато откри, че бе кораб за незаконна търговия с роби, който отиваше до Дакар и после през долния Атлантик и екваториалната ивица до Савана. Мъже, жени и деца мряха в трюмовете като мухи. Техните предсмъртни викове и степания отекваха в ушите му, зловонието го задушаваше седмица след седмица. Бе дезертирал в Савана. Това бе единственият кораб, от който бе дезертирал през живота си.
— Вие сте по-лоши от търговци с роби — каза той с груб глас. — Вие просто купувате плътта, слагате я на дръвника и вземате печалбата. Виждал съм пазар за роби.
— Ние се отнасяме добре с тях! — изкрещя Тилмън. — Те са просто диваци, а ние им осигуряваме хубав живот. Наистина! — Лицето му се сгърчи, като се облегна назад и се бореше да събере сили, отчаян от завист към жизнерадостта и здравето на Струан. Усещаше приближаването на смъртта. — Ти няма да се възползваш от смъртта ми, Бог ще те прокълне завинаги!
Струан тръгна към вратата.
— По-добре почакай! Това, което ще кажа, те засяга.
— Нищо от това, което ще кажеш, не може да ме засяга!
— Ти ме нарече роботърговец? А ти как се сдоби с наложницата си, мръсен лицемер такъв?
Вратата широко се разтвори и Купър се втурна вътре.
— О, здравейте, тай-пан! Не знаех, че сте тук.
— Здравейте, Джеф — отвърна Струан, едва успявайки да овладее гнева си.
Купър хвърли поглед към Тилмън.
— Какво има, Уил?