Тай-пан
Шрифт:
— Къде е мисис Куанс?
— Все още на малкия кораб, сеньор. Тя отмени пътуването си до Англия. Говори се, че сеньор Куанс още е в Хонконг.
— Там ли е?
— Не бих искал да вярвам, че сме загубили безсмъртния Куанс, сеньор.
— Какви бяха намеренията на мистър Блоър?
— Той харчи пари, като че ли скалите на Хонконг са от злато. Разбира се, това не са наши пари, а на Жокейклуб — каза Варгас, като се опитваше да не показва неодобрението си. — Разбирам, че не се очакват печалби от клуба, защото всички приходи се изразходват
— Добре. Кога ще бъде това?
— Не зная, сеньор.
— Какво прави Глесинг?
— Всичко, каквото един пристанищен майстор трябва да прави. Но чувам, че е разярен срещу Лонгстаф, задето не му разрешава да отиде в Макао. Носи се слух, че ще бъде отзован.
— Маус?
— А, пастор Маус. Той се върна от Кантон и се настани в хотела.
— Защо каза това „а“, Варгас?
— Нищо, сеньор. Просто още един слух — отговори Варгас, притеснен, че си е изтървал езика. — Добре, изглежда… разбира се, ние, католиците, не го харесваме и не сме доволни, че протестантите не вярват като нас в спасението на душите ни. Във всеки случай, той има обичан от хората последовател, кръстен Хака, наричан още Хунг Хсу Чун.
— Има ли този Хунг Хсу Чун нещо общо с Хунг Мун и триадите?
— О, не, сеньор. Това име често се среща.
— Да, спомням си за него. Висок, особняк. По-нататък.
— Добре, няма много за разказване. Той започна да проповядва между китайците в Кантон. Не е известен като пастор Маус, нарича себе си брат на Исус Христос, казва, че през нощта разговаря с Бога. Той бил новият месия, той щял да очисти храмовете, както преди бил направил това брат му Христос, и още много подобни глупости. Очевидно той е луд. Всичко това би било много забавно, ако не беше толкова оскверняващо.
Струан помисли за Маус. Той го харесваше като човек и го съжаляваше. После отново си спомни думите на Сара. Да, каза си той, ти използва Волфганг по много начини. Но в замяна му даде това, което той пожела — шанса да покръсти езичниците. Без тебе той отдавна щеше да бъде мъртъв. Без тебе… стига за това. Маус сам трябва да намери спасението си. Пътищата към Бога са странни.
— Кой знае, Варгас? Може би Хунг Хсу Чун е това, което твърди, че е. Все пак — прибави той, като видя Варгас да се въздържа — съгласен съм. Това не е забавно. Аз ще говоря с Волфганг. Благодаря ти, че ми каза.
Варгас леко се изкашля.
— Мислите ли, че следващата седмица бих могъл да отсъствам? Тая горещина… хубаво би било да видя семейството си.
— Да. Вземи две седмици, Варгас. И аз мисля, че би било добре португалската общност да има свой собствен клуб. Откривам подписка. Тебе определям за временен касиер и секретар. — Той попълни чек и го откъсна. — Можеш да го осребриш веднага. — Сумата бе хиляда гвинеи.
Варгас бе развълнуван.
— Благодаря ви, сеньор.
— Без
— Но, сеньор, тази новина — тази статия! С Хонконг е свършено. Короната анулира договора. Да удвоя броя на работниците? Хиляда гвинеи? Не разбирам.
— Хонконг ще живее, докато поне един търговец остане там и поне един кораб е в пристанището му. Не се тревожи. Някакви съобщения за мене?
— Мистър Скинър остави съобщение. Той би искал да ви види, когато ви е удобно. Гордън Чен също.
— Съобщи на Скинър, че ще се отбия в редакцията тази вечер. На Гордън кажи да дойде при мене в осем часа на борда на „Рестинг клауд“.
— Да, сеньор. О, още нещо. Спомняте ли си Рамзи? Морякът, който дезертира? През цялото време живял в една пещера на хълма като отшелник. На върха. Той е оцелял, като крадял храна от рибарското селище в Абърдийн. Изглежда, че е изнасилил няколко жени там. Китайците го хванали и го предали на властите. Вчера бе осъден. Сто удара с камшик и две години каторга.
— Биха могли и да го обесят — каза Струан. — Той няма да изтрае две години. Затворите са смъртни капани, неописуемо жестоки.
— Да. Ужасни. Благодаря ви отново, сеньор. Нашата общност ще бъде дълбоко признателна — каза Варгас. Той излезе, но почти веднага се върна.
— Извинете ме, тай-пан. Един от нашите моряци е тук. Китаецът Фонг.
— Да влезе.
Фонг влезе тихо и се поклони.
Струан изпитателно огледа набития сипаничав китаец. За трите месеца, прекарани в чужбина, той се бе променил в много отношения. Сега с лекота носеше европейска морска униформа, а плитката коса бе умело прикрепена под кепето му. Английският му бе приемлив. Превъзходен моряк. Послушен, коректен, бързо научаваше всичко.
— Какво правиш извън кораба?
— Капитан казва може отиде на брега, тай-пан. Разходи се по брега.
— Какво искаш, Фонг?
Фонг подаде измачкан лист хартия. Написаното бе с детски почерк. „Абърдийн. Същото място. Осем удара. Ела сам.“ Подписът бе „Бащата на Бърт и Фред“.
— Къде намери това?
— Кули спря мене. Даде мене.
— Знаеш ли какво пише?
— Прочел. Не чете лесно. Трудно, няма значение.
Струан огледа листа.
— Небето. Видя ли го?
— Да, тай-пан.
— Какво ти каза то?
Фонг знаеше, че бе подложен на тест.
— Тайфун — опасност — каза той.
— Колко време ще продължи?
— Не знае. Три дни, четири дни, повече, по-малко. Тайфун. Няма значение.
Слънцето се бе скрило зад хоризонта, бързо се смрачаваше. По брега и по сградите се показваха светлини.
Облаците по небето се сгъстяваха. Огромна и кървава, луната се появи над хоризонта.
— Мисля, че имаш добър нюх, Фонг.
— Благодаря, тай-пан.
Струан размаха писмото.
— Какво ти казва твоят нюх за това?
— Не ходи сам — каза Фонг.