Тай-пан

Клавел Джеймс

— Денят, в който Короната ще приеме Хонконг и договорът бъде ратифициран от двете правителства. — Струан му подаде някакъв документ. — Всичко е написано тук. Моят печат е върху документа Разбира се, при условие че по това време „Ориентал експрес“ все още представлява интерес за тебе.

— Имаш ли някакви съмнения, тай-пан? — попита Скинър зарадван.

Той ясно виждаше бъдещето. Десет години, си каза той. Тогава аз ще бъда богат! Ще се върна у дома, ще се оженя за дъщеря на благородник, ще си купя имение в Кент и ще основа вестник

в Лондон. Да, Морли, стари приятелю — мислеше той, — ти измина дълъг път от алеите на Лаймхаус, това отвратително сиропиталище, и каналджийството. Бог да прокълне тези дяволи, които те родиха и те изоставиха.

— Благодаря, тай-пан. Няма да се откажа, не се страхувай.

— Между другото, една изключителна история може да те заинтересува. Синконата лекува маларията в Хепи вели.

Скинър онемя.

— О, Боже мой, тай-пан, това не е просто история — това е безсмъртие. Каза изключителна? Това е най-голямата история на света! Разбира се — прибави той хитро, — най-важното от историята е дали „тя“ или „той“ бе излекуван.

— Пиши каквото искаш. Само не намесвай мене и моите хора в това.

— Никой няма да повярва, освен ако не видят с очите си излекувания. Докторите ще кажат, че това е безсмислица.

— Да го кажат. Техните пациенти ще умират. Така го напиши! — каза Струан твърдо. — Аз вярвам, че тази история е вярна и затова съм инвестирал голяма сума пари. Купър и аз сме съдружници в бизнеса със синкона. До шест месеца ще имаме на разположение големи количества от нея.

— Мога ли да публикувам това?

Струан се засмя.

— Не бих ти го казал, ако бе тайна.

* * *

Като излезе на Куинс роуд, Струан бе облъхнат от горещината на нощта. Луната беше високо в небето, почти закрита от облаци. Но все още нямаше ореол около нея. Той тръгна по пътя и стигна до корабостроителницата. Там свърна по една мрачна разровена улица. Изкачи се по малка стълба и влезе в някаква къща.

— Благословени Боже! — каза мисис Фордъринджил. Изкуствените й зъби правеха усмивката й странна. Тя бе в дневната и вечеряше — пушена риба, черен хляб и бутилка английска бира. — Момичета! — извика тя и размаха звънеца, който бе закачен на колана й. — Винаги съм казвала, че няма нищо по-добро от хубаво веселие в топла лятна нощ.

Тя забеляза, че Струан е по риза.

— Няма да се губи време за събличане, това ли е идеята ти, тай-пан?

— Аз дойдох само да видя… твоя гост.

Тя сладко му се усмихна.

— Този стар мръсник злоупотреби с гостоприемството ми.

Четири момичета грациозно влязоха в стаята. Вълнените им кимона бяха на петна и силно миришеха на парфюм и пот. Бяха почти двадесетгодишни — силни, твърди, привикнали с живота, който водеха. Те чакаха Струан да направи своя избор.

— Нели е за тебе, тай-пан — каза мисис Фордъринджил. — Осемнайсетгодишна, хубави крака и много енергична.

— Благодаря, мадам. — Нели направи поклон и големите

й гърди изскочиха от кимоното. Тя бе пълничка блондинка, със застарели, хладни очи.

— Искаш ли да дойдеш с мене, тай-пан, любов моя?

Струан даде по една гвинея на всяка от тях и ги отпрати от стаята.

— Къде е мистър Куанс?

— Втори етаж в дъното наляво. Синята стая.

Мисис Фордъринджил го погледна над очилата си.

— Трудни времена, тай-пан. Твоят мистър Куанс яде като кон и говори ужасни неща. Шокиращи за млади момичета. Отдавна ми дължи много пари.

— Откъде намери тези момичета, а?

Тревога се изписа в очите на старата жена.

— Където има пазар на момичета, винаги се намират, нали? От Англия. Някои от Австралия. Оттук-оттам. Защо?

— Колко ти струва една от тях?

— Търговска тайна, тай-пан. Ти имаш твоите тайни, аз — моите.

Тя посочи към масата и смени темата.

— Не искаш ли да вечеряш? Пушената риба е специално приготвена. Домашна. Получих я тази седмица.

— Благодаря, вече съм вечерял.

— Кой ще плати сметката на мистър Куанс?

— Колко?

— Сметката е в него. Научавам, че мисис Куанс е разтревожена.

— Ще обсъдя сметката с него.

— Никога не съм се съмнявала в тебе, тай-пан.

— Умря ли момичето на Горт? — внезапно попита Струан.

Старата жена отново бе образец на любезност.

— Какво? Не зная какво искаш да кажеш. Нищо нередно не става в моето заведение!

Ножът на Струан бе в ръката му и той го опря до набръчкания врат на мисис Фордъринджил.

— Умря ли?

— Не, тук не е умряла. Взеха я от тук. За бога, недей…

— Умря ли или не?

— Чух, че е умряла, но това няма нищо общо с мене…

— Колко ти плати Горт да мълчиш?

— Двеста гвинеи.

— Какво стана с момичето?

— Не зная. Боже, помогни ми, това е истината! Роднини дойдоха за нея. Той им плати по сто никела и те бяха доволни. Взеха я от тук. Тя беше неверница.

Струан прибра ножа.

— Може да се наложи да повториш това пред съда.

— Научих, че този мръсник е мъртъв, затова, мисля, няма да се наложи да го казвам пред съда. А и как бих могла да кажа нещо? Аз не знам името й, не съм видяла трупа й. Ти знаеш как се прави това, тай-пан. Но ще се закълна в библията пред Брок, ако това имаш предвид.

— Благодаря, мисис Фордъринджил.

Той се изкачи по стълбите и отиде в синята стая. Белите й стени бяха посивели от нечистотия и ставаше течение — през процепите. Имаше огромно огледало на една от стените и пурпурни завеси висяха набрани около големия афиш. Картини бяха събрани на купчини по пода, други бяха закачени по стените. По пода имаше многоцветни петна от маслени и водни бои. В средата на стаята стоеше триножник, а около него — дузина кутии с бои и четки.

Аристотел Куанс хъркаше в леглото. Виждаха се само носът и нощната му шапка.