Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

— О… боже — промълви тя, останала без думи.

Чейс влезе втори и едва сдържа смеха си.

— Да му се не види!

Бяха попаднали в тъмница.

Но това не бе някаква средновековна стая за мъчения, а съвсем модерна работа, кървавочервени стени и под, покрит с блестящи черни плочки, огледала в цял ръст, поставени на стратегически места, за да могат посетителите винаги да виждат отражението си. В центъра на стаята се намираше дървена пейка, облечена в червена кожа и оборудвана с дебели каиши. На висока решетка до вратата висяха различни камшици и

бухалки, а на масата до задната стена бяха наредени някакви предмети, които Нина първоначално помисли за доста големи черни свещи, но след миг осъзна, че всъщност това са изкуствени членове с ужасяваща големина.

Чейс не можеше да се сдържа повече.

— О, господи! — разсмя се той. — Лична садо-мазо килия! Нищо чудно, че искаш да я пазиш в тайна!

Лицето на Щаумберг почервеня от гняв и смущение.

— Обещахте ми да не казвате на никого за това!

— Няма, няма! Не се тревожи, мога да пазя тайна. Но, бога ми, доста добре си я оборудвал.

— Аз не бих използвала точно тези думи — каза Нина със замръзнала усмивка на лицето.

— Хайде, стига де, всеки мъж си има хоби. Някои предпочитат да играят футбол, други да ходят на фитнес, трети… всякакви ги има. — Той погледна към Курт, който стоеше мълчаливо до вратата. — Курт, ти кой го играеш? Господаря или слугата?

— Еди! — възкликна Нина. Но тънката усмивка, която се появи на иначе безизразното лице на иконома, й подсказа, че в замъка има поне една стая, в която ролите са разменени.

— Това е много… лично — каза нетърпеливо Мичъл. — Но може ли да се върнем към онова, заради което слязохме тук? — Той мина край пейката и отиде до задната стена. — Ако тук има скрита камера, тя ще се намира зад тази стена.

Пренебрегвайки развеселената физиономия на Чейс, Щаумберг се приближи към Мичъл и постави ръка върху червената боя.

— Доколкото знам, това е камък. Никога не съм забелязвал нещо различно тук.

— Трябва да я разбием.

— С ваше разрешение, разбира се — добави бързо Нина.

Щаумберг се замисли, след което неохотно изсумтя.

— Много добре, но… Но след това ще я поправите ли?

— Изпратете сметката на АСН — посъветва го Чейс, след като двамата с Нина се приближиха до стената. Той удари по камъка с юмрук.

— Изглежда ми доста солидна.

— Имате ли някакви инструменти? — попита Мичъл. — Чукове или кирки?

— Да — отвърна Щаумберг. — Курт ще ги донесе.

— Или пък просто можем да я разбием с това — Чейс посочи към най-големия изкуствен член. — Един удар с него ще събори всичко. Бога ми, сигурно е дебело три инча! — Той смигна на Нина. — Почти колкото моя, нали?

— На ширина или на дължина? — отвърна тя, без да мигне.

— И двете, мамка му — намръщи се надцаканият Чейс, а Мичъл се разсмя. Дори Щаумберг се усмихна. — Да видим тогава какво има от другата страна.

Курт донесе един чук с дълга дръжка и една кирка. Чейс нанесе първият удар, като халоса стената с чука. Щаумберг примигна, но веднага се разбра, че теорията на Мици е вярна — зад стената наистина имаше празно пространство, зазидана

пещера. Втори удар — и един от камъните падна в мрака.

Чейс изчака прахът да се уталожи и светна в дупката с фенерчето си.

— Не е чак толкова дълбока; вижда се задната стена. По-малко от три фута. — Той смени позицията си и насочи лъча на фенерчето надолу. — И вътре има нещо! Прилича ми на сандъци, покрити с брезент. — Той отстъпи назад. — Джак, помогни ми.

Мичъл се подчини и започна да издърпва камъните с кирката, докато не разшири отвора дотолкова, че Чейс да може да се провре през него. С фенерче в едната си ръка, той внимателно надигна края на потъналия в прах насмолен брезент.

Под него лежаха проядени дървени сандъци. Изрисуваните нацистки свастики веднага му подсказаха, че всички местни легенди са истина.

— Мисля, че онова което се намира тук, е… нацистко злато — обяви той, след като се върна в стаята.

Щаумберг изглеждаше така, сякаш внезапно е получил пристъп на мигрена и Нина напълно го разбираше. Съществуваха международни закони за откриването на нацистки предмети — особено онези, които са били откраднати от други държави.

— Съжалявам, но трябва да разкажем на австрийското правителство за това.

— Знам, знам — Щаумберг разтърка челото си. — Но ще ми дадете ли малко време, за да преместя… ъъъ, оборудването в друга стая, преди да го направите?

— Мисля, че го заслужавате, като се има предвид колко бяхте услужлив.

Той леко се усмихна, облекчен. Междувременно Чейс и Мичъл разшириха дупката, издърпвайки още камъни, докато не разкриха напълно шестте сандъка. В резултат на бързия оглед бе намерен лист, изписан на немски.

— Според вас какво е това?

Щаумберг го разгледа.

— Това е списък — на всичките предмети в сандъците!

— Германска ефективност — пошегува се Чейс.

Щаумберг продължи да чете и очите му се разшириха.

— Това наистина е съкровище — има злато, сребро, бижута, религиозни реликви…

— А нещо за меча? — попита Мичъл. — Споменава ли се меч?

Австриецът продължи да чете.

— Да, ето го! „Дръжка на сабя, обкована със скъпоценни камъни, златна и сребърна украса, счупено острие. Намерена в Коронея, твърди се, че има историческо значение.“ Освен това е написана и приблизителната й стойност в марки и… дори пише в кой сандък се намира. — Той надникна през дупката, а Чейс освети прогорените в дървото номера. — В този!

Мичъл и Чейс бързо свалиха сандъка и го сложиха на пода. После използваха дръжката на кирката като импровизиран лост и го отвориха. Вътре лежаха няколко предмета, опаковани във восъчна хартия.

— Това трябва да е — каза Чейс, като взе най-големия. Разопакова го и…

— О… — възкликна Нина.

Това наистина беше дръжката на меча. В стоманата бяха вградени скъпоценни камъни, около тях се виеха златни и сребърни линии. Но не те привлякоха вниманието на Нина: вместо това тя се втренчи в остатъка от острието, който се подаваше от дръжката. Върху метала беше гравиран символ.