Тайната на Ескалибур
Шрифт:
Горе Чейс и Мичъл стояха безпомощни, докато Ханиф, по-ядосан от всякога, им крещеше на арабски. Карима се опитваше да каже нещо, но едва успя да промълви няколко думи, преди той да я заглуши с виковете си.
— Май този път наистина го ядосахме — промърмори Чейс.
Главата на ал-Сабан се подаде като на лалугер през отвора.
— Рами! — кресна той и между двамата започна словесна престрелка. Най-накрая ал-Сабан успя да накара младия мъж да замълчи, след което се измъкна през входа към мазето.
— Ядосан е, защото
Ханиф отново започна да крещи и този път ал-Сабан търпеливо го изслуша, като най-накрая неохотно отстъпи.
— Изглежда ще успея да му затворя устата само ако излезете да чакате отвън, в двора.
— Ами Нина? — попита Чейс.
— Тя е добре. Погълната е — каза имамът. Той поклати глава и тръгна към вратата. — Хайде, излезте навън. Господин Мичъл, може би сега е времето да поговорим за вашето дарение. — Той погледна към чантата на Мичъл.
Ханиф последва групичката и ги изчака като куче пазач на входа на залата за молитва, докато ал-Сабан отведе Чейс, Мичъл и Карима до малкия басейн в двора. Чейс примигна от ярката слънчева светлина; хладът в стаята направи завръщането към пустинната жега много по-шокиращо. През бълбукането на водата във фонтана той успя да чуе как по улицата минава някакъв автомобил, първият признак на живот в селото.
— Та за колко голямо дарение си мислехте, господин ал-Сабан? — попита Мичъл.
Ал-Сабан се престори, че мисли по въпроса.
— Мислех си за… нещо от порядъка на… десет хиляди долара?
— Съгласен — каза Мичъл и протегна ръка. Леко изненаданият ал-Сабан я пое и колебливо я разтърси. После Мичъл отвори чантата и извади няколко пачки банкноти, които постави на ниската стена пред имама. Карима го погледна неодобрително, но Чейс просто се ухили. Ал-Сабан очевидно се беше подготвил за борба, явно смяташе, че десет хиляди са непостижима сума, докато Мичъл бе готов да плати повече — сигурно много повече.
Карима не беше единственият човек, който не одобряваше сделката. Ханиф се появи в момента, когато ал-Сабан броеше парите. Арабският на Чейс бе доста скромен, но той нямаше нужда от преводач, за да разбере, че Ханиф настоява да разбере какво става.
Отговорът на ал-Сабан накара младия мъж да зине от изненада. Той мушна с пръст парите, след което го насочи към Мичъл.
— Не, не! Вземи! Вземи обратно пари!
— Е, поне вече не е толкова ядосан на нас — каза Карима, когато Ханиф продължи своята пламенна тирада на арабски.
Ал-Сабан се усмихна презрително.
— Младите не разбират. Но аз прекарах в това ужасно място повече от трийсет години! — Той разпери ръце, за да покаже
— Но ще го постигнете като продавате свята реликва — възрази Карима.
— Свята реликва? — изсмя се ал-Сабан. — Тя стои от години в този сандък и никой не й обърна никакво внимание до днес. Тя е пълен боклук! На кого ще липсва?
— На него — каза Чейс, докато Ханиф с отвращение се прибираше в молитвената зала.
— Като постои и той трийсет години тука, ще го питам аз дали няма да се почувства по същия начин! — Имамът продължи да говори и да благодари на Мичъл, но Чейс внезапно спря да го слуша.
Отвъд стените на джамията се чу шум на двигател — не лекото превозно средство, което беше чул преди, а камион.
И втора кола…
Той измъкна пистолета си.
— Мисля, че имаме проблем — каза той, като хукна към портата. След пълната пустош в Кафаща при тяхното пристигане, трите превозни средства, които бучаха по улицата, направо си бяха същински парад.
— Какво правите? — възпротиви се ал-Сабан. — Това е молитвен дом, тук не се внасят оръжия!
Чейс не му обърна никакво внимание, открехна съвсем леко едното крило на дървената порта и надникна към улицата.
— Ох, мамка му. — От другата страна на прашната улица спираше един джип, боядисан в убитото зелено на сирийската армия, с трима войници вътре. — Имаме си компа…
Компанията вече беше тук.
Някой ритна вратата и тя влетя навътре заедно с Чейс. Замаян за миг, той залитна преди да успее да се задържи на крака. Извади пистолета си…
Твърде късно.
В двора се изсипаха сирийски войници и насочиха автоматите си към тях.
11
Чудейки се какво ли задържа ал-Сабан, Нина се върна при изхода от мазето заедно с меча. Тя се изкатери навън и се изненада, че никой не я чака. Ханиф се криеше зад вратите с гръб към нея, като надничаше към двора.
Беше заел много странна поза, сякаш замръзнал в шок…
Нещо не беше наред.
Ханиф се обърна и я погледна. На лицето му вече не беше изписан гняв, а страх. Дочу шумове, които идваха отвън. Тропане на ботуши по паважа, тракането и пъшкането на тежковъоръжени мъже.
Сирийци. По някакъв начин бяха разбрали, че са тук.
Ханиф беше очевидният виновник, но когато хукна към нея, тя видя в погледа му нещо, което веднага я убеди в обратното. Той беше ужасен от присъствието на войниците също като нея.
— Бързо, бързо! — каза той с толкова силен акцент, че почти нищо не му се разбираше. — Ти скрий!
— Какво става?
— Махмуд — лош мъж! Той, той… — Той поклати глава отчаян от неспособността си да намери точните думи, след което с жестове показа държането на телефонна слушалка до ухото.