Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Ох-ох-ох, мамка му… Ох!
Чейс потегли след нея, за да може да й помогне, ако се наложи. Но тя се държеше добре на седлото, независимо от оплакванията. Той се обърна и погледна към отдалечаващото се село. Някои от войниците се съвземаха, офицерът им излезе накуцвайки от джамията и слисано се вторачи в горящия джип преди да забележи някогашните си пленници, които изчезваха в пустинята.
— Хайде де, размърдайте си задниците! — изкрещя Чейс на останалите, след като в селото отекна автоматична
Те продължиха да яздят, тромавият галоп на камилите въобще не пречеше на впечатляващата скорост, с която се движеха в пясъците. Кафаща се изгуби в маранята, а заедно с нея и войниците.
Нина най-накрая установи някакъв контрол над своенравната си камила и се приближи към Мичъл.
— О, боже, ти си ранен! — извика тя, като видя окървавената му ръка.
— Просто одраскване — каза той с усмивка. — Рана на тялото. — Нина също се усмихна.
— О, за бога! — изсумтя зад тях Чейс. — Пак ли проклетия Пайтън!
Продължиха да препускат докато не стана ясно, че никой не ги преследва. Въпреки че останаха нащрек за сирийски хеликоптери, те накараха камилите да преминат в бърз тръс и продължиха към границата.
Чейс се изравни с Мичъл.
— Трябва да призная — каза той неохотно, — че се справи много добре. За моряк.
Мичъл се усмихна леко.
— През кариерата си съм правил и други неща, освен просто да седя в стоманената туба.
— Така ли? Какви например? — попита Нина.
Усмивката се разшири.
— Не мога да кажа. Строго секретно.
Тя завъртя очи.
— Чудничко. Още един мъж с тайни. И ти си също толкова зле като Еди!
Час и половина по-късно те прекосиха границата и Мичъл извади джипиеса от дисагите, за да се увери, че са се прибрали в Йордания. Бяха успели.
Освен това се бяха добрали до първото парче от Калибърн. Първата следа към местонахождението на Екскалибур.
12
Австрия
Контрастът не можеше да бъде по-поразяващ: от задушаващата суха пустош на арабската пустиня към хладния чист въздух на тиролските Алпи. Живописната гледка от прозорците на кафенето в село Расбрюке беше впечатляваща — към долината и извисяващите се върхове на юг. Долината беше застлана с гори, толкова тъмнозелени, че изглеждаха като изкуствени, а над тях се извисяваха чистите бели склонове с пистите на малкия ски курорт. Дори леденостуденият въздух на тази надморска височина представляваше същинско облекчение след потискащата жега на Сирия.
След като върнаха камилите на Атаяк, Карима откара Нина, Чейс и Мичъл
— Ето я — каза Чейс, когато пред кафенето спря едно яркочервено Порше кайен. От него изскочи Мици със сакче в ръка, увита в пухкаво скиорско яке, което отговаряше на цвета на нейния джип. Преди да влезе в кафенето, тя им помаха с ръка.
— Здрасти — поздрави тя жизнерадостно Нина и Мичъл, преди да се настани до Чейс и да го целуне по бузата. — Как беше в Сирия?
Чейс сви рамене.
— Всъщност беше доста скучно.
— О — разочаровано въздъхна тя. — Намерихте ли онова, което търсехте?
— Да — отвърна сухо Мичъл, давайки ясно да се разбере, че иска да сложат край на тази тема. — Ами ти, Мици? Успя ли да направиш нещо?
Тя се усмихна и отвори сакчето, като измъкна отвътре няколко големи листа.
— Всъщност да! Отне ми малко повече време, но убедих един човек от местния архив да ми помогне.
— Някой мъж? — подхвърли сякаш между другото Чейс, вперил поглед в една точка на около педя под лицето на Мици. Ципът на якето й беше смъкнат наполовина, като разкриваше дълбокото деколте и цепката на бюста й.
— Всъщност да. Как разбра?
Той сви рамене.
— Просто предположих.
— И какво намери? — попита Нина, като сръга Чейс с лакът.
Мици разгъна листите, разкривайки фотокопия на стари архитектурни планове. Текстът беше изписан в тежък готически шрифт.
— Това са плановете на замъка Щаумберг от техните архиви. Надявах се да намеря още по-стари, но само с това разполагаха. Направени са през 1946 година, когато след войната замъкът е бил върнат на фамилията Щаумберг.
— И тези са супер — увери я Нина. От плановете ставаше ясно, че замъкът има Т-образна форма, като долната му част преминаваше в двор, заобиколен от високи стени. Три етажа над земята и като че ли изба на две нива…
— Всъщност какво точно търсим? — попита Чейс.
— Научих нещо интересно — въодушевено обясни Мици. — Твърди се, че когато германците пренасяли откраднатите съкровища през южна Европа, част от тях се озовали в замъка. Предполага се, че комендантът ги е скрил на тайно място. Но след войната те така и не били открити и сега собственикът отказва да допусне когото и да е да ги търси.
— Може би иска сам да ги намери — подхвърли Мичъл.
— Или пък просто не иска разни търсачи на съкровища да му съсипят дома — възпротиви се Чейс. Той продължи с германски акцент: — „Вие ишкате да шъшипете това мяшто в тършене на начищко жлато? Запофядайте!“. Нещо не ми се вярва.