Тайната на Ескалибур
Шрифт:
Балната зала беше само за правостоящи; това беше голям салон, в който гостите отдъхваха върху модерни кожени фотьойли, разположени около стъклени маси. Върху една от тях Нина забеляза белите следи от употреба на кокаин. Облаците цигарен дим тук бяха още по-гъсти. Като се опитваше да не кашля, тя се взря през дима и видя вратата в дъното на стаята. Един сервитьор, който носеше табла с празни чаши, се изгуби зад нея. Тя побутна спътника си натам.
Зад вратата се разкри ярко осветен коридор, а поредният пазач, облечен в смокинг, се изстъпи пред тях и с учтиво изражение на лицето
Нина му изшътка.
— Димитри каза окей — обърна се тя към пазача с надеждата, че той ще разбере поне две от трите думи. — Да вземем шампанско? — С жестове му показа как взима бутилка и й маха тапата. — Бум! — Пазачът я изгледа подозрително. — Димитри каза окей — повтори тя.
Най-накрая пазачът отстъпи встрани и каза нещо на пияния мъж, който отвърна с презрително „да, да“. Изглежда, само вторият етаж беше строго забранена зона. Нина забеляза друг сервитьор да се връща с пълна табла. Тя хвана дебелака за ръката и го поведе в същата посока.
Миризмата на храна замени дима. Намираха се в кухнята и сервизните помещения, където пищността преминаваше в най-обикновена елегантност. Стаята от едната им страна се оказа хладилно помещение, край стените й бяха подредени хладилни витрини, пълни със стотици бутилки шампанско, а край вратата бяха струпани още каси, пълни с „Дом Периньон“ и „Крут“, които чакаха да бъдат изстудени. В дъното имаше друга врата; тя зееше широко отворена, а зад нея цареше тъмнина.
Нина се изплъзна от мъжа и влезе в склада. Взе бутилка шампанско от едната витрина и подканващо прокара ръка по гърлото й. Мъжът изсумтя и на един дъх пресуши съдържанието на чашата си. Тя посочи тъмната стаичка. Той се запрепъва натам, а тя го последва навътре…
Разнесе се тъп звук, когато бутилката с шампанско се стовари върху тила му. Руснакът залитна напред и се стовари върху някакви кашони. Нина бързо провери пулса му, установи, че е стабилен, след това остави бутилката шампанско на пода до него.
— Удоволствието беше изцяло ваше — каза тя, излизайки от стаята. — Добре, Джак, вече съм сама. Най-после. Къде трябва да отида?
Гласът му се разнесе в ухото й.
— Намери входа към кухнята, но не влизай вътре — просто го подмини. След първия десен завой има една врата вляво.
— Ясно. — Тя хукна по коридора, по който вървяха сервитьори с табли в ръце, но те не направиха нищо, за да я спрат. Поклащащи се двойни врати и миризма на готвено месо й подсказаха, че това е входа към кухнята. Тя продължи напред, докато не стигна до десния завой. — Добре, стигнах до вратата.
— Влез вътре. — Тя го направи и се озова в малка и студена стая, с тежка дървена врата на противоположната стена. Някакъв метален шкаф издрънча зловещо. — Трябва да има разпределителна кутия.
— Намерих я. Но дали няма да бъде заключена?
— Защо? — попита Чейс. — Това е собствената му къща.
Тя опита дръжката и кутията наистина се отвори без проблем.
— Ха. Добре, виждам хиляди електрически жици и джаджи.
— Трябва да намериш превключвателя,
— Откъде знаеш всичко това? — попита Нина, докато преглеждаше безбройните превключватели и бушони.
— Компанията, която инсталира системата, изпрати плановете на един подизпълнител по електронната поща. Ние прихванахме писмото. Не забравяй, че DARPA създаде интернет.
— Значи трябва да внимавам какви сайтове посещавам, когато Нина я няма — каза Чейс. Тя не беше съвсем сигурна, дали той се шегува, но забрави за думите му в мига, в който намери нужния превключвател.
— Две-нула-едно, намерих го — каза тя. — Сега какво?
— Така, ето какво ще направиш — каза Мичъл. — Натискането на този бутон ще прекъсне захранването на част от охранителната мрежа. Но системата не е глупава — ако има срив, тя пуска диагностична програма и се опитва да рестартира поразените сектори. Ако не се възстановят до трийсет секунди, включва се аларма. Така че Еди разполага с двайсет и девет секунди да прескочи оградата, да прекоси поляната и да влезе в къщата — без да бъде забелязан от пазачите, — преди ти да натиснеш отново бутона.
— Двеста метра за двайсет и девет секунди? — попита Чейс. — Фасулска работа.
Нина не беше чак толкова уверена в това.
— Еди, сигурен ли си, че ще успееш?
— Трябва, нали? — отвърна той сериозно. — Няма да те оставя самичка там.
— Знаеш ли маршрута на охраната в двора? — попита Мичъл.
— С какво мислиш се занимавах през последните десет минути? Не съм гледал филмчета на айпода си. Топките ми замръзнаха на това дърво!
— Тогава се приготви да ги стоплиш. Еди, щом си готов за тръгване, започни да броиш обратно от три. Нина, щом той стигне до нула, натисни превключвателя. Аз ще отброявам секундите. Твой ред е, Еди.
Нина нервно вдигна пръст към бутона, а Чейс заговори.
— Виждам вратата, а най-близкият пазач се приближава към ъгъла. — Тя чу шумолене когато той смени позицията си. — Добре, приготви се. Три, две, едно… давай!
Тя натисна превключвателя.
Чейс скочи от клона. Стената беше покрита с бодлива тел; единият му крак се озова не върху тухла, а върху една от подпорките, върху които бяха прикрепени бодливите спирали. Тя се изкриви под тежестта му, телта изсъска металически, но само след миг той вече се беше озовал във въздуха със свити крака.
Скочи на земята… и залитна напред.
Теренът беше неравен, което нямаше как да се види на слабата светлина. Чейс едва не се строполи по лице, но успя навреме да протегне ръце. Пръстите му докоснаха студената земя и всяка тяхна ставичка беше пронизана от болка, защото поеха цялата тежест на тялото му. След това се надигна в поза на спринтьор на стартовата линия, като постепенно възвръщаше баланса си. Колко ли време беше изгубил?
— Двайсет и четири, двайсет и три…
Гласът на Мичъл го изстреля напред като куршум. Трябваше да преодолее повече от сто и осемдесет метра, нямаше място за грешки.