Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

Чейс спринтира като луд, размахвайки ръце като бутала. Нина беше отворила задната врата и го чакаше, през процепа проникваше тънък лъч светлина. Поляната се простираше пред него. Поглед вдясно. Няма охрана. Вляво…

Мамка му!

Забеляза една фигура на ъгъла на сградата. Засега не гледаше към него — но докога?

— Петнайсет, четиринайсет…

А дори не беше преминал и половината разстояние. Сто метра за дванайсет секунди. Ще успее ли да се справи?

На теория, да, но това не беше лекоатлетическа писта…

Пазачът продължаваше да гледа към поляната пред къщата. Въпреки студа Чейс усещаше как го залива гореща вълна от напрежение, адреналин и страх.

— Седем…

Петдесет метра, четиридесет, тревата се сливаше пред погледа му. Той увеличи скоростта си, дробовете му изгаряха.

— Три…

Ляво. Пазачът се обръщаше, готов да поеме по маршрута си покрай къщата.

Към него…

— Едно…

Нямаше време да спира. Вместо това Чейс се хвърли през вратата, приземи се върху твърдия теракот на пода и в този миг Нина включи прекъсвача. Той се плъзна в стаята и се блъсна в отсрещната стена.

— Нула — каза Мичъл. — Успя ли? Еди, Нина — отговорете, по дяволите!

— Той е тук, тук е! — ахна Нина. — Еди, добре ли си?

— Затвори вратата — изпъшка той, като едва успя да махне с ръка. Нина я затвори. — Дявол да го вземе, май губя форма. Никога не съм пробягвал двеста метра за толкова много време.

— Видяха ли те? — попита тя и се свлече на колене, за да му помогне. Сърцето му препускаше като лудо, тя усещаше тупкането му дори през дебелия кат дрехи.

— Да изчакаме пет секунди и ще разберем. — Той измъкна пистолета си и с трепереща ръка го насочи към вратата.

Изминаха пет секунди. Десет. Нищо не се случи.

Той въздъхна дълбоко с облекчение.

— Като че ли всичко е наред. Боже! — Той се отблъсна от земята и се изправи с помощта на Нина.

Тя го целуна.

— Боже, колко се радвам да те видя!

— Радвам се, че съм тук. О, ти си… — Забеляза червените й устни. — Малко си си размазала червилото. Но въпреки това подхожда на прикритието ти — сякаш току-що си правила свирка на някого.

Нина реши да не му споменава, че той има също толкова размазано червило и по своите устни.

— Джак, мисля, че Еди е добре — каза сухо тя. — Сега какво да правим?

— За теб е най-добре да се скриеш на най-очевидното място — върни се на партито. Еди, аз ще ти давам инструкции как да стигнеш до горния етаж.

Нина надникна в коридора. Не се забелязваше никой.

— Добре, чисто е. — Тя се обърна към Чейс. — Успех.

Минавайки край нея, Чейс я потупа по ръката.

— До скоро.

25

Упътванията на Мичъл отведоха Чейс до една тясна стълбичка в задната част на къщата. Той бързо се изкачи по нея.

Щом горният етаж на къщата беше забранена зона, то там със сигурност трябваше да има охрана. Въпросът беше как ще реагират пазачите, щом видят неочаквания посетител. Все

пак на партито присъстваха най-богатите и могъщи хора в Русия; грубото отношение на някой гангстер едва ли щеше да бъде толерирано.

Ако пазачите бяха получили заповед да се държат учтиво, но твърдо, това щеше да му даде предимство. Едва ли щяха да очакват някой взломаджия точно в този момент…

— Добре, влизам. Ще ти се обадя след малко — прошепна той в микрофона си, преди да го махне и да го пъхне в джоба. Слушалки и микрофон определено щяха да възбудят подозрението дори на най-тъпия пазач.

Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Както и очакваше, в коридора имаше пазач, който бързо скочи от табуретката, на която седеше. Чейс го изгледа с мътен поглед, като се престори на пиян и объркан. Пазачът се приближи — и неочаквано се ухили.

Чейс се напрегна, без да знае какво е предизвикало тази реакция. Да не би пазачът да го беше разпознал? Тогава човекът притисна показалец към устните си. Чейс направи същото и откри, че пръстът му е покрит с лепкаво яркочервено червило. Нищо чудно, че пазачът така се забавляваше. Той сигурно приличаше на гейша.

Чейс му се усмихна в отговор — след което удари пазача в стомаха. Мъжът се преви на две, хриптейки. Чейс измъкна пистолета си и го удари с дръжката по врата. Пазачът се стовари по лице върху табуретката с такава сила, че главата му проби ратановата седалка. Той се свлече на пода с нанизан около врата стол, който наподобяваше конски хамут с особена квадратна форма.

Чейс завлече изпадналия в безсъзнание човек до стълбата, затвори вратата и отново си сложи слушалката и микрофона.

— Вътре съм.

— Имаше ли охрана? — попита Мичъл.

— Да, но вече няма. Сега на къде?

— Според охранителните планове там трябва да има стая с допълнителни системи, в която най-вероятно се намира сейфът.

— Чакай малко, сейф ли трябва да разбивам?

— Не и ако Васюкович вече го е отворил. Тръгни към предната част на къщата.

Чейс се огледа и продължи напред по коридора.

— Еди — чу се гласът на Нина, — онази кучка, която уби Бернд и Мици, е тук. Както и онзи големият, Булдозера.

— Разбраха ли, че си там?

— Надявам се, че не! Гледам да стоя колкото се може по-далеч от тях.

— Някаква следа от Васюкович? — попита Мичъл.

— Не, но все пак избягвам да се оглеждам много.

— Значи може би е още на втория етаж — каза Мичъл с надежда в гласа. — Което означава, Еди, че имаш някакъв шанс да го заловиш. — Американецът му даде още няколко инструкции. Чейс ги изпълни и се озова пред една чупка в коридора. Надникна внимателно зад ъгъла. На няколко метра пред себе си видя полуотворена двойна врата, пред която стоеше друг охранител. Вниманието му беше насочено повече върху гласовете, които се носеха отвътре, отколкото върху коридора — явно любопитството му беше надделяло над дълга.