Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Какво е това? — попита Нина, като погледна към предмета в кутията. Приличаше на мъничък златен куршум.
— Слушалка. Никога ли не си гледала сериала „24“? Същата използва и Джак Бауър. Двупосочна е — ти ще можеш да чуваш мен и Еди, и ние ще можем да чуваме теб и всичко, което се случва около теб. Трябва само да шепнеш.
Чейс се приближи, за да наблюдава как Мичъл внимателно пъха „бръмбарчето“ в лявото ухо на Нина.
— Какъв обхват има?
— Само около двеста метра. Но това няма никакво значение, защото ти ще имаш предавател, така че ще мога да те чувам,
— Видях те! — извика тя.
— Свиквай — каза й Приковски. — Тази вечер ще привлечеш доста повече внимание. — Той се намръщи, внезапно сетил се за нещо. — Говориш ли руски?
— Нет.
— Хм. Нищо, не е проблем. Момичетата не отиват там, за да водят разговори. — Нина едва успя да потисне едно отвратено потреперване. — Добре, ти си американска студентка, която е дошла тук да учи руски — и се занимаваш с това, защото ти трябват пари да си купиш речници. Ха! — Той замахна с ръка, сякаш се канеше да я шляпне по дупето, но веднага се спря, щом забеляза каменното изражение на лицето на Чейс.
— Добре — каза Мичъл с командирски тон. — Аз ще чакам в хеликоптера. Ще стигна до имението за четири минути, така че с толкова време ще разполагате да стигнете до мястото за излитане, щом се сдобиете с предмета. На западната стена има един балкон — не е достатъчно голям, за да се приземя върху него, но има достатъчно пространство да се снижа достатъчно, за да можете да се изкачите на борда. Ако успеете да не задействате алармата, има голяма вероятност да се измъкнем, преди някой да заподозре нещо.
— А ако включим алармата? — попита Нина.
Чейс бръкна под коженото си яке и измъкна голям сребрист пистолет.
— Докато те разкрасяваха, Джак ми направи едно малко подаръче — рече той с блясък в очите. — „Дезърт игъл“, с 50 мм куршуми екшън експрес. Бих предпочел един „Уайлди“, но и така не се оплаквам.
Мичъл поклати глава.
— Голям, тежък, малък пълнител, голям откат…
— Напълно ме устройва. Когото улуча с това — край с него. — Усмивката му изчезна. — А ако видя Круглов…
— Да се надяваме, че няма да ти потрябва — каза му Нина, като внимателно натисна надолу вирнатото дуло на пистолета.
— Добре — каза Мичъл. — Време е за купон.
24
Момичетата напуснаха салона с малък конвой от микробуси, управлявани от хората на Приковски. Нина се намираше в последната кола заедно с три други млади жени, също така грижливо гримирани и провокативно облечени като нея. Нито една от тях не говореше английски, но изглеждаха развълнувани — по един такъв пресметлив начин — от предстоящата вечер.
Развълнувана обаче не беше точно думата, която Нина би използвала, за да опише собствените си чувства. Напрегната би било по-точно. Или пък отвратена.
В лявото й ухо се разнесе глас. Чейс.
— Нина, ако ме чуваш, изкашляй се. — Тя го направи. — Добре, аз се движа на малко разстояние след теб. — Тя погледна назад и
Светлините изостанаха и изчезнаха. В ухото й се чу леко изпукване, сякаш някой се беше включил в линията отново, но след това настъпи пълна тишина. Беше излязла от обхват.
Беше останала съвсем сама.
Миниванът спря пред портал, обграден с високи стени — същата стена, която беше видяла на шпионската снимка с Круглов.
Имението на Васюкович. Леговището на дракона.
Охраната отвори вратите и насочи ярки фенерчета в лицата на пътниците. Нина беше проверена последна. Тя усети, че настръхва и то не само от хладния нощен въздух. Ами ако я разпознаят, ако се окаже, че я няма в списъка с гостите, ако Приковски я е предал…
Светлината пробяга по краката й, спря се за миг — и изчезна. Пазачът се ухили и затвори вратата. Миниванът продължи навътре в двора.
Домът на Васюкович се издигаше точно пред тях, в края на дългата алея, обградена от поляни. Нина се наведе напред, за да го разгледа по-добре, като неохотно призна възхищението си от ярко осветената сграда. Тя беше огромна, както и предполагаше, но елегантна, без очакваната новобогаташка простащина — идеално възстановена сграда в неокласически стил от началото на деветнайсети век, с високи извити прозорци, през които струеше светлина.
За сметка на това автомобилите, които бяха подредени отвън, напълно отговаряха на очакванията й. Поредица от скъпи, крещящи и безвкусни дълги лимузини и суперколи. Стопаните им слизаха от тях и ги оставяха в ръцете на униформените прислужници, които ги откарваха зад ъгъла на сградата. Нина предположи, че ако някоя от тях бъдеше одраскана, това щеше да струва на виновника много повече от годишната му заплата.
Микробусите се придвижиха напред. На предните стъпала излязоха още въоръжени охранители и се приближиха към тях. Момичетата излязоха от колите и бяха посрещнати от един мъж, облечен в бял смокинг. Той размени по няколко думи с всяка една от тях, преди да им посочи вратата. Накрая се приближи до Нина.
— Ъъъ, аз… Не говоря много добре руски — рече тя в отговор на инструкциите му.
Той се намръщи.
— Не говориш руски? Ой! Павел взе да се измързеливя; трябва да те изпратя обратно. Откъде си ти, от Америка? — Нина кимна. Той задъвка долната си устна. — Добре, вътре има няколко янки. Лесно ще ги намериш — ония, дето не си държат чашите. Остани при тях. Как се казваш?
— Нина.
— Нина, добре. Аз съм Димитри; ако ти трябва стая, намери ме. На горния етаж нямаш работа. Хайде, къш!
Въпреки че беше облечена с палто, Нина умираше от студ и с благодарност се устреми към входа, когато внезапен силен шум я накара да се спре насред крачка. Тя вдигна глава и видя един хеликоптер да се снижава над къщата, да се завърта и да каца на поляната. Но това не беше обикновен хеликоптер; по всичко си личеше, че е военен. Черен като нощта и с две роторни перки, монтирани една над друга върху една ос — това беше най-странната и зловеща машина, която беше виждала през живота си.