Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Мамка му — промърмори Чейс. Той погледна към Нина. — Не ми се иска да го правиш.
— И на мен не ми се иска, но се налага. Защото няма кой друг да го направи.
— В такъв случай просто трябва да те пусна, нали? — Той изпусна дълга, нещастна въздишка. — Гръм и мълнии.
— Знам — отвърна Нина и го стисна за ръката.
— Ако я заловят, ще кажа на Васюкович, че не знам нищо за това — избъбри Приковски. — Или че сте ме заплашили с пистолет. Това ще го повярва, сигурен съм. А между другото — обърна се той към Мичъл, — искам да ми платите предварително.
— Колко искаш? — попита Мичъл.
— Току-що ти казах — цялата сума! Всичко, което си донесъл — в куфарчето и в джипа. Всъщност и джипа искам! Кажи на шофьора си да повика такси.
Мичъл изглеждаше изненадващо необезпокоен от исканията на Приковски. Той остави куфарчето на бюрото и го отвори, разкривайки чинно подредени пачки от стодоларови банкноти. Нина успя да хвърли един бърз поглед, преди Приковски да обърне куфарчето към себе си и да зарови ръце в съдържанието му — вътре може би имаше поне половин милион долара.
Половин милион от парите на американските данъкоплатци. Предадени в ръцете на човек, който не беше нищо повече от сводник на лъскави проститутки. Като се имаха предвид и всички други средства, погълнати от мисията… както и хората, които загинаха заради нея….
— Дано да си заслужава — каза тихо тя, като само Чейс я чу.
Приковски затвори куфарчето; усмивката му подсказваше, че е повече от доволен от съдържанието му.
— Добре тогава. Разполагаме с няколко часа, преди момичетата да отидат на приема, така че имаме достатъчно време да ви подготвим, доктор Уайлд.
— Да ме подготвите? — изненада се тя.
— Нали не смятате наистина да отидете там в този вид? — Той погледна презрително към тежкото й палто, дънките и маратонките „Рийбок“. — Моите момичета изглеждат превъзходно — като супермодели! Вие трябва да изглеждате по същия начин.
— О! — каза Нина. — Знаете ли, това може да се окаже проблем. Аз н-не съм точно супермоделски тип…
Приковски се ухили — или озъби, въпреки че нямаше как да се определи със сигурност с тази пура между зъбите му.
— Няма защо да се притеснявате. Малко грим, подходящо облекло… Марио е невероятен.
— Марио? — подсвирна Чейс. — На това му викам истинско руско име.
— Той е стилистът на моите момичета — обясни Приковски, докато прибираше куфарчето в сейфа. — Сега ще отидем при него. — Той отново се ухили. — С новия ми, красив джип!
— Млъкни — изсъска Нина, преди Чейс да успее да си отвори устата.
Но въпреки това той я отвори — от изненада.
— Исусе Христе… — най-накрая успя да каже той. — Изглеждаш… леле! Павел беше прав — Марио наистина е невероятен!
Нина прекара двата часа в пищен салон, косата й беше измита и фризирана, на лицето й беше положен грим. Тя не беше единствената жена там — десетина други бяха насядали пред осветените огледала, обслужвани от по две жени. Марио — който въпреки името си беше толкова италианец, колкото Йосиф Сталин — ситнеше напред-назад между столовете, разресваше, скубеше с пинсети и пудреше, довеждайки
И въпреки че облеклото беше далеч от всичко, което Нина би избрала да облече, тя трябваше да признае, че наистина изглежда невероятно. Беше прекарала доста време наведена напред. Когато най-накрая седна изправена, в първия момент изпита странно чувство на раздвоение на личността — сякаш съвсем различен човек я гледаше от огледалото. Някоя жена, която беше модел… въпреки че не посмя да се определи като супермодел. Марио не беше чак толкова добър.
Но гневът й беше породен не от тежкия, тъмен грим или яркочервените изкуствени нокти, нито от силно напръсканата с лак за коса фризура. Ядоса се на тоалета, който Приковски беше избрал за нея — и който накара Чейс и останалите мъже да се ококорят, щом тя се появи пред тях.
— Приличам на проститутка — проплака тя. Бяха я уверили, че късата черна лачена рокля без ръкави е дело на изключително скъп и прочут дизайнер от Лондон — но това не можеше да промени факта, че беше изключително впита и разкриваше щедро прелестите й. Тя имаше ужасяващото чувство, че ако направи една малко по-широка крачка и полата ще се сцепи до хълбоците й.
— Ами нали за такава се представяш — напомни й Чейс.
— Хей! — възкликна Приковски. — Моите момичета не са проститутки. Те са… — Той се замисли за миг. — Компаньонки? Не, куртизанки. Куртизанките на Павел Приковски, така звучи по-добре. Като заглавие на някоя велика руска епопея.
— Или на някой скапан американски роман, „Безсрамието на Нина Уайлд“ — изпъшка Нина. — Може би все пак това не е чак толкова добра идея.
— Не, не — отвърна Чейс, подсмихвайки се под мустак, — според мен е страхотна! Нали ще се обличаш така и след като се оженим?
— Край, махам се от тук. — Нина се врътна на високите си токчета и, олюлявайки се, се опита да се върне в салона, но установи, че пътят й е препречен от Марио, който изръкопляска одобрително и отново я върна в приемната. Протегна ръце и се опита да свали медальона й, но тя енергично разтърси глава. Той изпъшка с досада и каза нещо на руски на Приковски, който се разсмя. Марио се поклони и се върна в салона.
— Какво ти каза той? — попита Нина.
— Каза, че медальонът ти изглежда евтин — каза Приковски. Нина проследи стилиста със злобен поглед. — Но пък е много доволен как изглеждаш, предвид малкото време, с което разполагаше, за да работи върху теб. А, да, и имайки предвид възрастта ти.
— Възрастта ми ли? — изпищя тя. — Но аз съм само на трийсет!
Приковски сви рамене.
— Повечето от момичетата ми са на по двайсет и две, двайсет и три години! Трябва да се гордееш със себе си. Изглеждаш… неразпознаваема.
— И това е добре?
— В този случай, да — каза Мичъл, който се забавляваше със сценката. — Честно казано, ако не знаех, че това си ти, въобще нямаше да те позная, когато излезе от салона. Така че се надявам и другите да не те разпознаят. — Той се изправи и извади една кутия от джоба си. — Така, време е да ти сложим микрофона.