Тайната на Ескалибур
Шрифт:
Все пак подводницата не беше тук с бойна цел. Морският съд не ставаше за плаване: голяма част от палубата на кърмата беше премахната и разкриваше вътрешността му, през отвора излизаха десетки електрически кабели, които стигаха до един пилон, който стърчеше до входа на тунела в противоположната страна на дока. Подводницата не бързаше за никъде — не и ако искаше да остане на повърхността.
Джиповете преминаха през моста, заобиколиха подводницата и спряха при тунела.
— Какво е това? — попита Чейс, щом слязоха от мерцедеса. След това се ококори
Круглов не му обърна никакво внимание, а просто го поведе към тунела и спирката за монорелсовата линия, която навлизаше във вътрешността на мрачната бетонна пещера. Пътят беше стръмен — спускаше се надолу под ъгъл от четиридесет градуса. До единия вход ги очакваше ъгловата вагонетка.
Всички се качиха в нея с насочени към Чейс пистолети и вагонетката плавно започна да се издига нагоре. Щом излязоха от тунела и започнаха да се спускат, той погледна назад към хълма. Следваше ги втора вагонетка, двете бяха свързани с кабели и се уравновесяваха взаимно. Монорелсовата линия криволичеше на зигзаг, понякога се издигаше над хребета, понякога се спускаше под него. От двете страни хълмът беше покрит с нещо, което на пръв поглед му заприлича на дървета без листа…
— Господи! — ахна той, когато разбра какво всъщност представляват. — Сигурно сигналът ви е много слаб, щом се нуждаете от всичко това, за да получите свястна картина.
„Гората“ всъщност беше човешко творение, от метал: внушителен брой антени, които покриваха целия хълм и навлизаха навътре в тундрата. Чейс осъзна, че това е приемникът на станцията на Васюкович, също като американския HAARP, който Мичъл беше описал, но в много по-голям мащаб.
Щом се приближиха още, той успя добре да разгледа голямата сграда върху хълма. Тя имаше кръгла форма, с куполообразен покрив, който напомняше обсерватория. От всички страни стърчаха електрически кабели, които се свързваха с антените.
Монорелсовата линия стигна до горната си спирка. Там ги очакваха други два джипа, които откараха групата до сградата. Вътре Чейс бе поведен по един пуст коридор и вкаран в стая, която наподобяваше залите за наблюдение по аерогарите. По стените висяха предупредителни табели на руски; той нямаше представа какво пише на тях, но стилизираните символи, които ги придружаваха, предполагаха, че това са предупреждения за опасност едновременно от токови удари и магнетизъм. Подът беше очертан с плътна раирана линия в жълто и червено.
Станцията се поддържаше от двама мъже в оранжеви работни комбинезони. Когато Круглов се приближи към тях, единият прокара сензор по тялото му, докато другият наблюдаваше резултатите на екрана. Машината изпиука няколко пъти. С изражение на раздразнение и досада Круглов изпразни джобовете си, като остави всички метални предмети, включително пистолета си, в една пластмасова табла. Първият мъж отново прекара палката по тялото му. Удовлетворен от резултата, той прибра таблата в близкото шкафче и махна на Круглов да премине
Процедурата беше повторена при всички членове на групата. След тях напред пристъпи Чейс, който трябваше да остави часовника си, ключовете, телефона и — за голямо негово неудоволствие — коженото яке. Зъбците на ципа му бяха от стомана, поддаваща се на магнитното привличане. Титаниевите гвоздеи в лявата му ръка първоначално предизвикаха смайване и ужас, но щом се разбра, че не са магнитни, той беше пуснат да мине. Предположи, че плочката в черепа на Максимов също не беше магнитна; в противен случай той щеше да залепне за машината в мига, в който я включеха.
Екскалибур беше единственият предмет, който активира алармата, но въпреки това беше допуснат вътре. С куфарчето в ръка Чейс мина през вратата и се озова в друга стая, където се намираше контролният център на съоръжението.
Там го чакаше Нина.
Гримът и лъскавата рокля бяха изчезнали; тя изглеждаше бледа и уязвима, облечена в гащеризон, който не й беше по мярка.
— Еди! — извика тя с облекчение, но и с тревога в гласа. Васюкович, който стоеше до нея, вече напълно владееше положението.
— Здрасти, скъпа — отвърна Чейс. Той също се зарадва, че я вижда, но се постара да не разкрива чувствата си. — Добре ли си?
Нина изсумтя саркастично.
— О, страхотно! Като се изключи затворническото облекло. — Тя дръпна торбестия оранжев работен комбинезон.
— Да, кожената рокля отпреди определено печели първо място. — Той се обърна към Васюкович. — Донесох ти меча. Сега я пусни.
— Покажи ми — каза руснакът. Чейс отвори куфара. Васюкович погледна към Екскалибур с нещо средно между възхищение и алчност, след което внимателно го извади и вдигна лъскавия метал към светлината. — Не бях сигурен, че наистина ще го направиш. Освен това не вярвах, че Джак ще ти позволи. — През лицето му премина сянка на подозрение. — Да видим дали наистина е така.
Той щракна с пръсти и един от техниците в контролната зала се приближи бързо с някакъв електронен уред в ръка. Васюкович внимателно постави меча на масата; техникът прикрепи два електрода към него и включи уреда. Няколко секунди наблюдава дисплея му, след което кимна на шефа си.
— Наистина е Екскалибур — каза Васюкович, като почти изглеждаше изненадан от това. После отново взе оръжието в ръце. — Истински високотемпературен свръхпроводник.
— Когато обещая да направя нещо, го правя — каза Чейс.
— Аз също. Ще си върнеш Нина, Чейс — след като тествам системата си.
— Не си спомням това да е било включено в уговорката ни — каза Чейс с леден глас.
— Мисля, че се подразбираше. — Васюкович се усмихна леко, след което подаде Екскалибур на един друг техник, който слезе по една стълба през отвор в пода. — Погледнете — рече той с гордост в гласа, като се приближи към стъклената стена и разпери ръце, сякаш за да обхване много по-голямата зала, която се виждаше от другата страна. — На това съм посветил живота си. Това е… бъдещето.