Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– Знам достатъчно. И ви обещавам, че ще действам максимално експедитивно, доколкото позволява професионалната етика.

Изрича тези думи с усмивка, бляскава почти колкото костюма, после обръща гръб.

– Докторе – не се сдържа Мици. Въпреки интуицията си не може да премълчи. – Трябва да ви кажа нещо. Току-що научихме информация за пациента. Нещо свързано с детството му, което трябва да знаете.

171

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Монахът прави последна проверка.

Поставя

два пръста на врата на учения и търпеливо търси пулс. Не усеща нищо. Брусар е мъртъв. Работата е свършена. Той поставя трупа на седалката в кабинката, където го е завлякъл, и измъква жицата от дълбоката бразда около врата на жертвата. Избърсва я от частици кожа и кръв, пъхва я обратно в мекото кожено калъфче с форма на гривна и го закопчава около китката си.

Ефрем поглежда над преградата към другите кабинки. Всичките са празни, но той знае, че не е задълго. Затова бързо се прехвърля в съседната. Отваря вратата и излиза от тоалетната с наведена глава.

Салонът все още е пълен с уморени пътници, редящи се нетърпеливо пред гишетата. Ефрем бавно и уверено тръгва към по-късата опашка за американски граждани. Колко забавно беше да гледа как Каракандес оглежда пътниците, как проверява имената на седящите покрай едната пътека, докато той незабелязано се преместваше на другата.

Пред него има само петима души. Служителят методично и бързо пропуска хората, като се вглежда изпитателно в лицата им.

Идва ред на Ефрем. Той изважда паспорта си и зачаква да го извикат. Още пет минути и ще бъде свободен.

172

Ник се легитимира пред служителя на последното гише за паспортна проверка и той извиква охраната на летището.

Новината бързо се предава в другите кабинки. Граничните служители един по един затварят гишетата и препречват изходите. Никой няма да мине, докато полицаят не намери спътника си. Пътниците на опашките започват да недоволстват. Късно е. Те са уморени. Всяко забавяне, да не говорим за щателно претърсване, е последното, което искат.

Ник и един служител от охраната обикалят салона. Брусар го няма.

Къде, по дяволите, се е дянал?

Ник вижда входа на тоалетната отляво и си спомня колко блед изглеждаше французинът, докато вървяха през терминала. Веднага тръгва натам, следван неотлъчно от граничния служител. Влизат и другият полицай изважда пистолета си. Ник изважда значката си и обявява:

– Полиция. Свършете си работата, излезте и застанете до стената.

Двамата мъже, които в момента са до писаорите, го поглеждат ужасено.

– Изпълнявайте – заповядва граничният служител и вдига пистолета.

– Дръжте ги под око, докато проверя кабинките.

Ник поглежда вратите и бута първата. Кабинката е празна. Отваря втората. Пак празна.

Следващите три – също.

Шестата врата е заключена. Ник влиза в предишната кабинка и стъпва върху тоалетната чиния. Надниква отгоре и вижда човек, приведен напред и опрял глава на преградата.

– Едуар...

Ник

прескача преградата и се приземява в кабинката.

Вдига главата на учения.

Ризата на Брусар е напоена с кръв. През врата му има голяма рана.

– Мамка му!

Ник пуска трупа и излиза от кабинката. Усеща гадене в корема си. Мъжете в другия край на помещението изглеждат смутени, но не приличат на убийци или съучастници. Убиецът на Едуар е избягал.

Единственият въпрос е – колко далеч е успял да стигне?

173

Монахът стои най-отпред на опашката.

Целият район е отцепен, а той е само на крачка да се измъкне. Празната зала от другата страна на гишетата сякаш го вика. Свободата. Той знае, че фалшивият му паспорт може да издържи всяка проверка. Знае, че може да отговори правдоподобно на всеки въпрос, който ще му зададат граничните служители. Каракандес обаче е друга работа. Непредвиден фактор. Той го търси. В оградения район има около двеста–двеста и петдесет души. Откъм самолетите идват още. Горещо е. Климатиците сигурно не работят. Полицаи и служители на летищната охрана бавно минават по опашките, проверяват паспортите и визите, разпитват.

Отзад Ефрем вижда двама парамедици да изнасят покрита с одеяло носилка от тоалетната.

Ученият.

След тях излиза Каракандес. Бързо започва да оглежда лицата на хората. Ръководи се от инстинктите си, не от логиката. Ефрем отмества поглед. Един граничен полицай се приближава:

– Може ли да видя документите ви, господине?

Ефрем мълчаливо му подава паспорта си.

– Откъде сте, господин Блейк?

– Ню Йорк.

Полицаят премества поглед от снимката в паспорта на името на Алвин Кори Блейк към лицето на монаха.

– От коя част?

– Бруклин. Близо до корабостроителницата.

Ефрем поглежда полицая в очите. Глупакът се опитва да отгатне етническия му произход. Опитва се да прецени дали е латиноамериканец, мулат, може би арабин.

– Ако се чудите, взел съм тена от майка ми, ливанска християнка, а хубавите черти от баща ми, който беше докер католик.

– Така ли? – Полицаят поклаща глава и му връща паспорта. На опашката винаги има някой отворко. – Приятно прекарване в Лос Анджелис.

– Благодаря.

Ефрем прибира паспорта в якето си. Забелязва Каракандес с друг полицай на няколко метра от него. За частица от секундата погледите им се срещат. Лицето на една дебелана отдясно на монаха е цялото в пот; изглежда, че всеки момент ще припадне. Той се притичва на помощ; една полицайка – също.

Ник се приближава и дискретно показва значката си на полицая, който току-що провери Ефрем.

– Откъде каза, че е онзи човек?

– От Ню Йорк, Бруклин. Забеляза, че гледам цвета на кожата му, и каза, че баща му бил кореняк нюйоркчанин, а майка му от Ливан или нещо такова.