Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– Били ли сте в болница досега?

Главата му се поклаща от друсането на линейката, но той не казва нищо.

– Няма от какво да се страхувате. Ще ви почистят и ще обработят раните ви. – Мици го поглежда състрадателно. – Една приятелка веднъж се наряза така. Беше си втълпила, че трябва да се накаже. И вие ли го правите по същата причина?

Той облизва сухите си устни и прошепва:

– Аз съгреших.

– Съгласна съм. Аз също съм грешила. Никой не е съвършен, нали?

Той промърморва нещо:

– ...

мабеше...

– Моля? Какво казахте?

Той се втренчва в нея.

– Ема беше.

При споменаването на това име Мици едва успява да запази спокойно изражение.

– Ема? Ема Варли ли имате предвид?

– Моята Ема – едва доловимо прошепва той.

– Казахте, че е била. Беше, не е.

– Сега тя е при Бог. – Джеймс се опитва да седне. – Вече няма да страда. Вече няма да я боли. Тя е в рая.

За раздразнение на Мици парамедикът се пресяга и го натиска върху носилката:

– Легнете, не се вълнувайте излишно.

Мици се премества зад медика и надниква над рамото му.

– Как попадна в рая вашата Ема?

– Аз помогнах – спокойно отговаря той. – Беше мой дълг.

– А на другите – и на тях ли помогнахте?

– Моята мисия бе да помагам. – Той се замисля над това, което е казал току-що, после добавя: – Аз съм войник на Бог.

Мици решава да си пробва късмета:

– А Ким Бас – и на нея ли помогнахте?

Изражението му се променя. Спокойствието изчезва. Веждите му потрепват от напрежение.

– Бас беше грешка. Тя беше зла, но беше грешка. Имаше нужда от време, за да се поправи. Да изкупи греховете, които е извършила. Не постъпих правилно, като я взех, преди да го е направила.

– Взехте я?

– Мислех, че Бог я е избрал, но сгреших. Сега душата гори в ада. Грешка беше. Не трябваше да я убивам. Той не искаше това.

Парамедикът хваща китката на Джей Джей и проверява пулса му.

– Мисля, че достатъчно говорихте, детектив. Пулсът му се учести и все още е в шок.

Мици се отдръпва. Трябва да помисли върху това, което чу току-що. Трябва да каже на Картър, че Джеймс е признал пред свидетел поне за едно убийство.

Джей Джей затваря очи. Стиска силно клепачи и започва да се моли тихо:

– Deus meus, ex toto corde paenitet me omnium meorum peccatorum,

eaque detestor...

– На латински е – казва Ди Матео. – Казва се „Деяние на разкаянието“.

– ... quia peccando, non solum poenas a Te iuste statutas promeritus sum, sed praesertim quia offendi Te, summum bonum, acdignum qui super omnia diligaris.

– Знаеш молитва? – изненадва се Мици, като се обръща към едрия полицай.

– Бях иподякон. Католическата църква ме предпази от влиянието на улицата. В превод

това, което казва, означава: „Боже мой, разкайвам се и скърбя за всичките си грехове, мразя ги и ненавиждам отдън душа не само защото поради тях изгубих небето и заслужих адските мъки, но много повече, защото наскърбих Тебе, безкрайно добрия и достоен за обичане над всичко. Решавам се твърдо с Твоята благодатна помощ да не греша занапред и да избягвам всякаква опасност за грях. Амин.“

– Впечатляващо.

– В църквата ни караха да го учим наизуст.

Мици поглежда все още мърморещия мъж на носилката. Той със сигурност няма да греши занапред. При малко късмет екипът за изпълняване на смъртните наказания в затвора „Сейнт Куентин“ ще се погрижи за това.

168

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Късна вечер е и болничният персонал изглежда натоварен до изнемогване. Избавителя е приет без проблеми в охраняваното отделение, резервирано за целите на лосанджелиската полиция.

Повече от час минава, преди да дойде лекар да го прегледа. Още четиридесет минути са нужни, за да го зашият отново.

Докато Джоуи ди Матео отива да вземе кафе и сандвичи, Мици се приближава до главната сестра на отделението – стройна жена с добре оформена червеникава коса до раменете.

– Сестра, имате ли представа кога ще мога да си взема обратно арестанта?

Сестра Стефани Доусън отговаря с добре отработена професионална усмивка:

– Имате предвид нашия пациент. От това, което ни каза доктор Дженкинс, той официално не е арестуван. И за да отговоря на въпроса ви – по някое време.

– Ние плащаме сметката, госпожице. Това означава, че е наш. Освен това, само за информация, смятам да го арестувам веднага щом измъкнем престъпния му задник на убиец от тук.

Доусън разбира намека. Освен това разбира, че детективката не е човек, с когото е хубаво да се заяждаш.

– Вече почти зашиха раните – обяснява тя. – Психиатърът обаче ще може да го прегледа най-рано след час.

– Шегувате ли се?

– Обикновено не го правим.

Мици поглежда часовника си.

– Вече е почти девет. Казвате ми, че психиатърът може да дойде най-рано в десет, може би единайсет?

– Неделя вечер е. Лекарите имат личен живот. Нормален живот.

– Виждала съм чековете за заплатите им. Това ли наричате нормално?

Сестрата се подсмихва едва видимо:

– Парите нямат нищо общо. Всъщност, ако случаят не беше извънреден, щяхме да държим пациента под наблюдение през нощта и да бъде прегледан чак утре сутрин.

– Може ли поне да говоря с него?

– Боя се, че не. Дадохме му приспивателно и сега спи. Съветвам ви да си починете. Ще ви известим веднага щом дойде психиатърът.