Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Мици приема съвета. За да се спаси от заплашващата да я обхване лудост, телефонира на Картър:

– Психиатърът ще може да прегледа Джеймс най-рано в десет, може би и по-късно.

– Не Джеймс. Рожденото му име е Джибрил Салех Халид ал-Фулан.

– Разбирам защо се е прекръстил.

– Може би не е поради причината, за която мислиш. Майка му – чиста американка от Делауер на име Медисън – го е прекръстила. Веднага, след като мюсюлманският му баща му Салех се опитал да се взриви в една нюйоркска метростация.

– Боже!

–

Момчето израснало с моминското име на майка си – Мур, и вероятно щяло да го запази, ако историята не била стигнала до журналистите. Медисън се нагълтала с хапчета и на другата сутрин шестгодишното дете я намерило мъртва.

– Умряла в леглото, докато спяла. Това ми звучи ужасно познато.

– Психиатрите ще решат, че това е причината за убийствата му. Като дете му обяснили, че майка му отишла на небето. Бог я бил извикал.

– Взета преждевременно.

– Адвокатите на защитата ще изпаднат в екстаз с нашето момче. Обзалагам се, че никога няма да види затвора отвътре.

169

ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС

Самолетът леко накланя криле и започва да се снижава над шестото по натовареност летище в света. През прозореца Ник вижда пресичащите се линии от насочващи лампи, сякаш прелита над гигантска компютърна дънна платка.

Брусар се размърдва в съня си, докато стюардесите проверяват коланите и капитанът обявява, че благодарение на хубавото време ще кацнат двайсет минути по-рано.

– Добре ли спахте?

– Comme ci, comme ca²⁰. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.

Ник поглежда часовника си.

– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.

Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.

Стюардесите застават на изходите и благодарят на всички, че са пътували с „Луфтханза“; пожелават им приятна вечер. Ник кимва за благодарност на охранителя Айк, който все още стои нащрек, за да е сигурен, че всички ще слязат благополучно.

Докато вървят през ръкава към терминала, Ник се обръща към Брусар:

– От Ню Йорк се обадих на административния ни отдел. Казаха, че са ви резервирали стая в хотел, но тази нощ може да преспите у нас. Имам стая за гости. Не е лукс като у вас, но сте добре дошъл.

Едуар разбира, че Ник все още смята, че трябва да са предпазливи.

– Благодаря за гостоприемството.

– Не е безкористно. Някой ден ще дойда с яхтата си в Южна Франция и двамата с Урсула ще ме разведете из Ница.

– С най-голямо удоволствие.

Десет минути по-късно двамата наближават заградените с кордони гишета на паспортната проверка. Разделят

се на различни опашки: Ник – на бързо минаващата за американски граждани; Брусар – в тълпата от чужденци.

– Ще се видим от другата страна – казва детективът. – Ще ви чакам точно зад линията.

Опашката пред Ник върви бързо и скоро той застава пред намусен служител в стъклена кабинка. Униформеният мъж преглежда набързо документите му и го пуска да мине без следа от доброжелателност. Както обеща, лейтенантът минава зад другата кабинка да чака Едуар. Французинът изглеждаше доста блед, когато слязоха от самолета, и Ник се надява, че сърдечните му проблеми не са се влошили.

От паспортната проверка започват да излизат познати лица: Стив Брайънт – от гишето за американски граждани; Рико Агуеро и швейцарците Щефан и Рето – от гишето за чужденци. Ник крачи напред-назад между кабинките. Оттам вижда цялата опашка на чуждите граждани.

Сърфистът Джими Мантън минава през проверката и за момент поглежда Ник, преди да продължи към мястото за вземане на багажа. Полицаят отново наднича от другата страна. Брусар все още не се вижда.

Няма го никъде.

²⁰ Горе-долу (фр.) – б. пр.

170

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Сестра Доусън изпълнява обещанието си. В единайсет и десет прекъсва разсеяните мисли на Мици:

– Господин Уайнсток дойде. Сега ще се качи.

Точно навреме.

Четиридесетгодишният Робърт Джон Уайнсток се появява зад ъгъла и се насочва право към отделението. Сестрата хвръква към него като синя пеперуда, привлечена от костюма за две хиляди долара и дребния спретнат тъмнокос мъж, облечен с него.

Мици се колебае дали да му съобщи последната информация – че Избавителя, Джон Джеймс, или Джордж Мур, всъщност е започнал живота си като Джибрил Салех Халид ал-Фулан? Че е син на терорист, прикрит фанатик, готов да убие колкото невинни хора му позволи експлозивът под дрехите. Какъвто бащата, такъв и синът – роден да убива. Решава да не му казва. После я обхваща чувство за вина. Знае, че премълчава информацията, защото не иска изтупаният психиатър да обяви Привидението за невменяем и така да му позволи да прекара остатъка от живота си в клиника, гледайки телевизия или под полите на сестрите.

Уайнсток разменя няколко думи със сестра Доусън, после се приближава до полицаите, седнали в чакалнята. Мици с мъка се изправя от твърдия пластмасов стол, от който цялата долна част на тялото се е схванала.

– Робърт Уайнсток – представя се психиатърът, като подава ръка с безупречен маникюр. От далече мирише на парфюм. – Извинете, че ви накарах да чакате, но бях на благотворителна вечеря с кмета.

– Лейтенант Фалън. Знаете ли защо сме тук с моя колега? – Тя кимва към Ди Матео. – Имате ли представа какво е извършил този човек?