Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– Точно така, шефе. Дръж се добре с нас и ние ще те обслужим подобаващо.

Гневът му излиза от контрол. Той зашлевява блондинката през устата. Кръвта му кипва. В съзнанието му изникват зловещи сцени. Той впряга цялата си воля, за да не я сграбчи за гърлото и да я удуши.

– Хей! – изкрещява Бас, като сграбчва ръката му. – Кого ще удряш, бе?

Без да мисли, той отново удря плесница, този път с другата ръка.

– Събирайте си нещата! Уволнени сте! И двете.

Бас се отдръпва. Вече не изглежда толкова нахакана.

–

Не можете да го направите.

– Вече го направих – заявява той, като се опитва да успокои пулса си. – Уволнени сте. Събирайте си нещата и изчезвайте. Веднага!

Жените се споглеждат уплашено.

– Ама ние се шегувахме, господин Джеймс – започва да се извинява Харисън. – Съжаляваме, ако сме ви ядосали.

– Махайте се.

– Моля ви – проплаква Бас. – Дуейн ще ме пребие, ако разбере, че съм си загубила работата.

На Джей Джей изобщо не му дреме какво ще стане с нея.

– Сама си си виновна. Вземайте си нещата и се омитайте или ще извикам ченгетата да ви изхвърлят.

Двете осъзнават, че той няма да промени решението си. Лицето на Харисън почервенява от гняв.

– Вие я нападнахте – посочва Бас. – Това беше сексуален тормоз. Видях ви. Опипвахте я. – Обръща се към приятелката си. – Нали така, Ким? Опипваше те, нали?

– Да. Вие сте сексуален маниак! Постоянно ме тормозите. Всички момичета видяха.

Самодоволното изражение изведнъж изчезва от лицето му. Нещастникът не знае как да реагира. Не знае какво да прави. Харисън го потупва по бузата, преди да се отдалечи.

– Сега отиваме да си вземем почивката. – Поглежда часовника си. – Само че ще закъснеем, защото много ни задържахте.

40

ЛОС АНДЖЕЛИС

Столът на Дик Матюс изскърцва застрашително, докато той се поклаща напред-назад, обмисляйки молбата на Мици да изпрати Каракандес в Торино.

Ако жертвата беше някой бездомник, веднага щеше да откаже. Щеше да я изгони, но преди това хубаво да я насоли, задето е предложила такава глупост. Обаче убийството на холивудска писателка е съвсем друга работа. Коренно различен случай, защото кметът от сутринта го притиска за резултати, напомняйки му, че изборите са съвсем близо.

Матюс се изправя на стола и изрича тежкото си решение:

– Добре, пращай го. Само че икономично. Качи го на някой пощенски самолет или го прати с евтина компания. Без добавки за извънреден труд, без джобни за скъпи ресторанти.

– Благодаря, шефе.

Тя тръгва да излиза.

– И да замине веднага. Днес. Тази нощ най-късно. Искам да видя резултати от това разследване, Фалън, и то бързо.

– Дадено.

– Хубаво. Всъщност искам да го направиш дори по-бързо от бързо.

Мици набира номера на Ник, докато слиза към колата си, за да отиде на следващата среща – с един католически учен и специалист

по Торинската плащаница.

– Каракандес – обажда се той; около него се чува силен шум.

– Къде си?

– Обикалям кафенетата около киностудиото. – Ник кимва за благодарност на младия келнер, с когото току-що е говорил. – Реших, че Тамара може да е идвала за късна закуска или за каквото писателите ходят на кафе.

– Нещо интересно?

Ник поглежда безизразните лица, които се опитваше да разпитва досега.

– Засега нищо.

– Бягай до вас и си събери багажа. В момента ти резервираме билет за Торино.

– Стига, Миц. След един месец напускам. Късно е да ходя от другата страна на Атлантика.

– Това е заповед, Ник. Директно от Матюс.

Ник замълчава за момент, докато обмисля новината. Знае, че Мици има две деца и мъж алкохолик, за които трябва да се грижи. Не може тя да отиде, а няма друг с достатъчно висок ранг, когото да изпратят.

– Добре, но ще си ми задължена. Много.

– Напомни ми, когато ти омръзне да пътешестваш по моретата.

Той затваря телефона и излиза от кафенето.

Мици съжалява, че му прехвърля тази задача – не само защото е съвестно да го товари точно преди уволнението, а и защото, ако случаят не се разреши дотогава, ще се наложи да инструктира някой друг за всичко, по което е работил Ник.

Няколко минути след дванайсет слиза от колата и се качва в асансьора на грозен бетонен небостъргач на улица „Темпъл“. Подът е постлан със стар кафяв мокет, който отдавна вече не може да се изчисти само с едно забърсване, както са обещавали рекламите. Половината помещение е заето от сиво метално бюро с три чекмеджета и два пластмасови стола. Насреща на стената виси еднометрово разпятие с обезпокоително реалистична статуя на окървавения Христос.

Отец Патрик Маевски от Лосанджелиската архиепископия се изправя, за да се ръкува с нея. Червендалестият свещеник е дестилиран продукт от ирландска и полска суровина, филтрирана през Гданск и Белфаст. Късата му, но гъста бяла коса се прелива плавно в къса, но гъста бяла брада и му придава доброжелателен вид.

– Заповядайте, седнете. – Той се настанява отново на стола си. – Тъкмо привършвам обяда; надявам се, че нямате нищо против – добавя, като посочва купичка с воднист бульон върху стар дървен поднос на бюрото си.

– Не се притеснявайте.

– Да поръчам ли и за вас?

Мици е виждала по-апетитни гледки в миялната си машина, затова учтиво отказва:

– Не, благодаря.

– Много изпускате.

Отчето се усмихва добронамерено и постила бяла престилка върху черното си расо. Загребва с лъжицата и бавно я поднася към устата си. Преглъща с наслада всяка хапка. Не сърба лакомо. Не бърза. Не прахосва нито капка.

След цяла вечност отецът безшумно оставя лъжицата в купичката, маха салфетката и избърсва устните си.