Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Не, не, не! Не може да бъде.
Ейми се опитва да запази спокойствие. Макинтошът е настроен за автоматично запазване на промените на всеки две минути. Файлът трябва да е записан някъде.
Въпреки това го няма. Тя претърсва всяко възможно място на харддиска. Час по-късно със свито сърце отваря електронната си поща. Празна е. Някакъв вирус е проникнал през защитата и е унищожил всеки текстов документ, графичен файл и презентация на компютъра.
95
ТОРИНО
Ник бавно и внимателно оглежда
Знае, че е уморен и че в такова състояние човек не може да мисли адекватно, но е сигурен, че някой е влизал и е ровил в стаята. Отваря гардероба и се втренчва в ризите и в пуловера, които висят на пластмасови закачалки. Така ли ги остави, когато ги разопакова?
Струва му се, че не. Разпределени се по цялата дължина на сребристата напречна тръба. На почти равни разстояния. Спретнато и подредено. Изобщо не е в негов стил. Пулсът му се ускорява. Ник има дългогодишен навик да сбутва закачалките само от лявата страна на гардероба. Винаги го прави. Каролина закачваше нещата си отдясно и той все още оставя място там. Прави го несъзнателно. Със сигурност не е оставял дрехите си така.
Ник вдига куфара от плиткото долно отделение на гардероба и го оставя на леглото. Комбинацията на ключалката е 8634 – същата като кода на кредитната му карта. Той винаги я оставя на 7523 – с по една цифра назад от отключеното положение. Спомня си номера съвсем точно, защото в главата му завинаги се е запечатал един часовник на седмото небе (7), който показва пет (5) часа и 23 минути – часа, в който съпругата и детето му отидоха в рая.
Сега числото е друго. Ключалката показва 1870. Някой или е отварял куфара, или е въртял ключалката, опитвайки се да я отвори. Той въвежда комбинацията и вдига капака. Вътре е пълна бъркотия. Спортен екип и гуменки, които никога няма време да използва, купища чорапи и бельо, достатъчни за на цяла армия, фотоапарат с изтощени батерии и копия от всички документи по текущото разследване, които е успял да прибере.
Той сяда на леглото и вдига документите. Толкова са много, че не си спомня реда, в който са били папките. Затваря очи и се опитва да си спомни какво е гледал последно. Банковото извлечение на Роберто и Ерика Кракси. Карлота му показа последното теглене, което са направили. Той затвори папката, като остави страницата с лице нагоре.
Отваря папката. Документът е в положението, в което го е оставил. Въпреки това успокоително наблюдение, не е доволен. Може би си въобразява. Умората и стресът изострят нервите, понякога дори до степен на параноя. Сега му трябва един дълъг, дълбок сън. Сеща се за още нещо. Бързо преравя папките и намира снимките на Тамара Джейкъбс, просната мъртва на плажа. Преглежда ги и не знае дали да си отдъхне, или да се притеснява.
Те са там. Не са изчезнали. Но са в обратен ред.
Беше ги подредил както правят криминалните психолози – първо снимките от местопрестъплението, после тези на жертвата. Помни първите четири в точния им ред:
• Обща снимка на плажа и океана в посока север-юг с тялото на мястото на откриването му точно на границата на водата.
• Обща снимка на плажа в посока изток-запад.
• Обща снимка на плажа в посока запад-изток.
• Обща снимка на плажа в посока юг-север.
Те обаче не са подредени така. В обратен ред са. Той никога не би го направил. Може да е небрежен
Ако не са били карабинерите, кой? Убиецът на Тамара? Ник поглежда снимките от местопрестъплението. Възможно ли е мъжът, който я е измъчвал и убил, да ги е държал? Да се е възхищавал на добре свършената си работа тук, в тази стаята? Ник се оглежда и вижда бележник за похвали и оплаквания и няколко пощенски плика с емблемата на хотела. Пъхва снимките в един от пликовете и го запечатва. Няма голяма вероятност убиецът да е оставил отпечатъци, но Ник знае, че всеки престъпник понякога допуска грешки. Знае и нещо друго.
Ако човекът, който отвлече Роберто Кракси под носа на Гория и хората му, е бил тук, значи има работа с много опасен противник.
96
ГРАДСКАТА МОРГА НА ЛОС АНДЖЕЛИС
Барни, дежурният програмист, приключва с прегледа на компютъра и поглежда Ейми с изражение, което подсказва, че смяната му вече изтича и тя е напълно прецакана.
– Съжалявам, не мога да го поправя. – Очилатият двайсет и осем годишен младеж връща един кичур от дългата си до раменете черна коса зад яката на синята си дънкова риза. – Ще се наложи да вземем компютъра и да му направим диагностика.
Това никак не харесва. Компютърният отдел е истинска морга. Малко машини се връщат живи от там.
– Ами моите файлове? Пазите резервни копия на главния сървър, нали?
– Да. Но вероятно ще загубите това, върху което сте работили днес. Последното резервно копие е направено снощи около полунощ.
– Дявол да го вземе!
– Така е. Открай време повтарям на началника, че всеки трябва да има преносим резервен диск. Само така може да се постигне пълна сигурност.
– Добре, колко ще ви трябва? За колко време мислите, че ще го оправите?
Той поглежда часовника си.
– Моята смяна изтече преди час. Опасявам се, че ще могат да погледнат компютъра ви чак в понеделник.
– Понеделник! Това е след цяла вечност!
– Съжалявам. И на нас ни отрязаха добавките за извънреден труд, както на всеки друг. – Младежът поглежда машината, сякаш току-що му е проговорила. – Чакайте. Нека да погледна още нещо.
Настанява се на стола , натиска няколко клавиша и на екрана излизат неща, които Ейми дори не е подозирала, че съществуват в компютъра. Привилегирован достъп за администратора. Нещо като дисекция на най-скритите и най-съкровени части на машината.
– Леле! Не мога да повярвам.
– Ще го оправите ли? – обнадеждено пита Ейми и се навежда към екрана.
– Абсурд. – Той се обляга назад и скръства ръце, втренчен в редиците от символи с очевидно възхищение. – Зомбиран е.
– Какво?
– Изглежда, че някой хитър хакер е проникнал през защитата, изтеглил е всичко от компютъра ви и го използва дистанционно за свои цели. – Барни се пресяга и издърпва кабела. – Трябва да се постави под карантина и да се почисти. Незабавно.
Новината кара Ейми да се почувства като изнасилена.