Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

87

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей не се изненадва, когато вижда Джени Харисън да се мотае в цеха, след като останалите жени са се изнизали в петъчната нощ, правейки планове за уикенда.

Тя се приближава между машините и го поглежда обнадеждено:

– Научихте ли нещо за Ким?

Лицето му показва, че не е.

– И на мен ми казаха същото, Джени. Никой в участъка няма информация да е арестувана.

Тя нервно започва да гризе нокътя си.

– С кого говорихте?

Въпросът го изненадва. Всъщност не

е говорил с никого и няма намерение да го прави. Той поклаща глава:

– Съжалявам, не запомних имената им. Първо се обади някаква жена, някой от ареста и накрая някой от отдела за разследване. Не бяха много услужливи.

Тя се изсмива саркастично:

– Да, винаги са такива. На Източна първа улица ли се обадихте? С полицай Рийд ли говорихте?

Въпросите го изнервят.

– Може и с него да съм говорил. Не запомних името му. Не исках да разпитвам прекалено, за да не навлека неприятности на приятелката ти.

Тези думи затварят устата. Ким Бас и без това си има купища неприятности. Не трябва и Чироза да привлича вниманието на ченгетата, като задава неподходящите въпроси на неподходящите хора. Харисън премята чантата си през рамо и закопчава якето си.

– Благодаря.

Тръгва към вратата. Тази жена ще му създаде проблеми. Джей Джей го знае. Жените като нея винаги създават проблеми.

– Джени, чакай.

Тя се обръща.

– Довечера ще позвъня на още няколко места – казва той. – Кажи ми номера си. Ако открия нещо, ще ти се обадя.

– Както казахте, може би е по-добре да не раздухваме много нещата – отговаря тя след кратко колебание.

– Да. Все пак ми кажи номера си, в случай че ми се обадят и кажат, че е затворена някъде.

– Добре, момент.

Тя завърта чантата си отпред и изважда евтина химикалка, надъвкана от горната страна. Откъсва капака на една цигарена кутия, написва номера и му го подава.

– Можете да звъните по всяко време. Ако е свързано с Ким, имам предвид.

– Добре. – Той почти оставя нещата така, но се сеща, че се очаква да постъпи по друг начин. – Вземи и моя номер. Обади ми се, ако научиш нещо. Трябва да се държим в течение за този проблем.

Бръква в задния си джоб и дава визитката си.

– Благодаря.

Тя поглежда картичката и пак тръгва.

Сега трябва да я пусне. Бог му помогна. Телефонният номер е като дар. Ако позвъни, когато влезе в голямата къща, веднага ще разбере коя е нейната стая. Едно обаждане, и Джени Харисън вече няма да създава проблеми.

88

ТОРИНО

Роберто Кракси чувства цялата тежест на петдесет и деветте си години и това адски го дразни. Когато идва в съзнание, се опитва да събере мислите си, да си спомни как са го нападнали и да си обясни защо го надвиха толкова лесно.

Навремето никой не можеше да се мери с него. На младини можеше да надхитри, заблуди и победи дори най-якия, най-бързия и най-свирепия си противник. Сега обаче не е така. Металната гарота, която някой стегна около врата му, е сигурен признак, че онези дни вече са минало. Той дори не видя врага да се приближава.

Още от началото заподозря, че шумът около бараката е клопка – но какъв избор имаше? Да седи в тъмното със зареден пистолет

и да се моли жена му да не пострада от някой заблуден куршум? В никакъв случай. Пък и защо да се плаши от нощта? Нямаше смисъл. Мракът беше негов приятел – стар другар, с когото е влизал в много битки и участвал в много кръвопролития. Точно в тъмното се чувстваше най-сигурен.

До тази нощ. Докато не срещна достоен противник.

Мъжът, който го държи сега в плен, бе предвидил действията му съвсем точно. Очакваше, че ще излезе приведен от бараката и ще я заобиколи безшумно по часовниковата стрелка – без да бърза, бдително, докато се увери, че жена му е в безопасност, а после ще се шмугне в храсталака по посока, успоредна на основния път за достъп.

В първия момент Роберто си помисли, че се е закачил в провиснала клонка или в най-лошия случай – в шипка. В следващия миг обаче примката се стегна. Когато металната жица се вряза в гърлото му, той осъзна, че е в беда. Притисна пръсти в кожата си и почувства как телта разцепва плътта му. Едно рязко дръпване и щеше да пререже врата му като парче сирене.

Сирене в капан. Мисълта е мъчителна.

– Не мърдай и няма да умреш.

Никога няма да забрави първите думи на нападателя си. Точно това би казал и самият Роберто. Казвал го е над десет пъти. Ясна, професионална заповед към човек, който вече е под твоя власт и го съзнава.

Разбира се, Роберто помръдна. Пресегна се назад през рамото си и се опита да сграбчи нападателя, да го повали на земята. Това за малко не му струва живота. Гаротата не приличаше на никоя друга, която бе виждал. Импровизирана по някакъв начин. Специално пригодена точно за такъв вид нападение. Вместо жица с две къси дървени дръжки на двата края, за които я държи нападателят, тази приличаше повече на ласо – подобно на металните примки, които се използват за залавяне на опасни кучета. Жицата се вмъкваше в тънка метална тръба, дълга повече от едно протягане на ръката. Роберто нямаше как да достигне нападателя, камо ли да го победи.

Скритият в мрака враг просто държеше другия край на тръбата и повали Кракси на земята. Остави го да се дави там. Да се гърчи и да умре в бодливия храсталак. Бавно да се задуши. Малко преди да изгуби съзнание, Роберто почувства тежка подметка върху гърба си. Нападателят го притисна умело с крак. Сега можеше спокойно да го довърши.

Но не го направи. Наведе се и стегна примката около врата му, докато той изгуби съзнание. А това също изисква специални умения. Умения, които имат малцина. За да го направиш успешно в такава ситуация – при това с човек като Кракси, – трябва да си го правил и преди. Многократно.

Такива мисли минават през главата на Роберто, докато лежи на една страна в непрогледния мрак в тясното помещение. Не знае къде се намира, но е сто процента сигурен какво иска от него нападателят и на какво е готов, за да го постигне.

89

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В момента, в който отваря входната врата, Джей Джей осъзнава какво трябва да направи. Не може да допусне миризмата на разлагащ се труп да се усили повече. Скоро ще привлече внимание.