Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

След аварийните изходи има още два реда по шест седалки, после – четирите главни отсека на икономичната класа. Ник дълго оглежда безкрайната редица, после се опитва да свърже мъжките лица с имената на пътниците, пътуващи за Лос Анджелис. Рето Рур и Щефан Заубер явно са швейцарци. И двамата са младолики, стройни мъже на среден ръст. Ник се приближава, за да погледне по-добре.

Двамата се държат за ръце. Рето обляга глава на рамото на приятеля си.

Ник ги задрасква в списъка. Не заради сексуалната им ориентация, а защото професионалните убийци не смесват

работата с удоволствието.

Две малки деца скачат от седалките си и хукват към другия край на самолета. Явно им е омръзнало да седят при мама и татко и отиват при дядо и баба. Без да иска, Ник си представя как пътува с Каролина и сина си. Уморени, преситени, обичани, на връщане у дома след двуседмична екскурзия в Европа. Така и не успяха да качат Макс на самолет. Така и не стигнаха по-далеч от игрите в пясъка на Пойнт Дюм¹⁹.

Ник си налага да се съсредоточи. По осем места на всеки ред, разделени на една четворка по средата и по една двойка от всяка страна, общо трийсет и пет реда. Около триста мъже, жени и деца. Той оглежда бавно всички. Много бавно.

Мъжът, пътуващ сам на място 24А, привлича интереса му. Между трийсет и четиридесетгодишен, с къса черна коса, син анцуг и сиво горнище с качулка. Строен е, със спортно телосложение и изглежда спокоен, има тридневна брада и външността му подсказва, че не носи много багаж и си пада малко авантюрист. Погледите им се срещат и за секунда двамата мислено се подлагат на разпит. Ник поглежда списъка. Стив Брайънт. На място 24В е записана Кели Брайънт. Съпрузи. Още едно зачеркнато име.

Ник продължава мъчителния оглед до последния ред, неуморно се вглежда в лицата на всички мъже и проверява имената им в списъка, като пропуска дебелите пенсионери, хилавите тийнейджъри и инвалидите.

При второто преминаване между седалките спира и сяда на свободното място до един пътник на име Рико Агуеро. Рико е цветнокож, широкоплещест и около трийсетте. Изглежда като човек, който може да се справи в ръкопашна схватка. Пет минути по-късно Ник отново става и тръгва по пътеката. Рико е системен администратор от Манхатън, който може да отегчи до смърт дори светец.

На детектива му трябват четиридесет минути, за да обиколи целия самолет и да се върне на мястото си.

– Нещо обезпокоително? – пита Брукс, докато става, за да му отстъпи седалката до учения.

– Мисля, че не.

Джери кимва към Брусар:

– Старецът спи като къпан. Извикайте ме, ако имате нужда от помощ.

– Мисля, че вече всичко е наред – отговаря Ник, като стиска ръката му.

Ученият похърква спокойно. Горкият човек сигурно е изтощен до смърт. Ник разгъва одеялото, което изважда изпод седалката, и накланя облегалката назад. Най-сетне може да си почине.

¹⁹ Нос на брега на Малибу, Калифорния, който се врязва в Тихия океан – б. р.

163

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици оставя Джени

Харисън в стаята за разпити и тръгва към кабинета на Картър, за да му съобщи новината.

Той седи прегърбен над цяла камара документи и прилича повече на счетоводител, изготвящ годишни отчети, отколкото на полицай.

– Никой ли не те е научил да чукаш?

– Не, лош навик. Харисън разпозна твоя откачен. Сигурна е сто процента, че това е Джон Джеймс, управителят на фабриката, в която работи. – Мици сяда на ръба на бюрото и намръщено поглежда книжата. – Освен това каза, че съвсем наскоро нашият човек е бил близък с нейна колежка на име Ема Варли.

– Всичко е възможно. – Картър издърпва един лист изпод крака . – Не бъди предубедена, Мици. Много хора, дори откачените, се запознават на работното си място с бъдещите си половинки.

– Или с бъдещите си жертви. Варли е изчезнала миналата седмица. Един ден просто не дошла на работа.

Това вече привлича вниманието му.

– Без причина?

– Поне Джеймс не е обявил такава. Просто казал на работничките, че Варли е напуснала.

– Имаш ли адреса ?

– Харисън не го знаеше, но каза, че живеела на Гардена уей.

– Ще кажа на Дан да го открие и да отиде да провери. – Телефонът на Картър иззвънява. – Да?

– Шефе, Крис се обажда. Сега съм в къщата на Джеймс в Карсън и мога да ти кажа, че тук всичко е адски странно.

– Какво намери?

– Няма абсолютно никакви мебели. Няма килими. Няма никаква следа от комфорт. Подът е покрит с вестници. Сякаш вътре никога не е живял човек. Няма и никакви лампи. – Либович осветява пътя си с фенерче. – Прилича повече на бърлога, отколкото на дом. Сега влизам в спалнята. Леле как смърди! – Лъчът шари по тавана, надолу по стените, по пода. – Навсякъде има изгорели свещи. Прилича на някакво ритуално място, ако ме разбираш. Сатанинско. На стената има огромен кръст с Исус.

Лъчът спира върху купчина бял плат в единия ъгъл.

– Виждам купчина сгънати ленени чаршафи.

– Провери ги – казва Картър. – Но не ги пипай.

Либович се навежда над купчината.

– Не съм спец по чаршафите – и госпожа Либович ще го потвърди, – но това изглежда странно. – Осветява с фенерчето платната. – Тука има метри и метри чаршафи, достатъчни да увиеш цяла мумия.

– Може би ги е взел направо от фабриката, в която работи – намесва се Мици.

Нещо проблясва в светлината от фенерчето на полицая.

– Майко, тука има стотици ножчета за бръснене – от онези старомодните с острие от двете страни, дето се завинтват на самобръсначката. – Навежда се да огледа по-добре. – Има много кръв по тях, също шише дезинфектант и доколкото виждам, използвана кърпичка.

– Той обича да се самонаранява – обяснява Картър. – Това са инструментите му. Не докосвай нищо, може да е ХИВ позитивен.

– Нямам никакво намерение да ги пипам, шефе.

Либович замълчава за секунда. Изправя се и насочва фенерчето към отсрещната стена. Вижда тъмни петна. Приближава се да огледа.