Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Кръв.

– Шефе, май намерих нещо. Следи по стената. Прилича на размазана кръв. – Завърта фенерчето. – Десетки петна. – Обръща се и поглежда зад себе си. – Леле майко!

– Какво?

– Писал е с кръв по стената. АЗ СЪМ ВОЙНАТА. Това пише.

164

ЛЕТИЩЕ „КЕНЕДИ”, НЮ ЙОРК

По време на прекачването на самолета за Лос Анджелис, Ник използва чара си, за да издейства преместване в бизнес класа за него и Брусар. Освен това изисква нов списък на пътниците и информация за закупените в

последния момент билети от Женева. На екрана не се появяват сведения за късни резервации – дори за него и Брусар. Явно информационните системи навсякъде по света отказват точно когато най-много имаш нужда от тях.

До часа за излитане Ник вече се е запознал с новия главен стюард и охраната на самолета – бивш войник със сурова външност на име Айк, който се настанява на мястото от другата страна на пътеката до него и Едуар. Този път, когато лампичките за коланите изгасват и Ник става да огледа пътниците, ученият изглежда по-спокоен.

Гленда, стюардесата от първия полет, се оказа права – хората щъкат навсякъде. На моменти изглежда, че никой не си е на мястото. Жени седят на седалки, където по списък трябва да има мъже. Липсват деца. Пред тоалетните се редят опашки. Когато се връща на мястото си, Ник не е успял да намери двайсетина мъже от списъка – около два пъти повече, отколкото при полета от Женева. Докато той се чуди какво да прави с липсващите мъже, Едуар бавно се надига.

– Трябва да използвам тоалетната – обяснява, когато вижда критичния поглед на спътника си.

Ник го проследява с очи по пътеката. Казва си, че постъпва глупаво. Трябва да се успокои. Опасността е останала на магистралата за Женева. Старите полицейски навици обаче умират трудно и той остава втренчен във вратата на тоалетната, очаквайки ученият да излезе. Вниманието му се изостря, когато един младеж с кремава тениска и избелели сини дънки се приближава от другия край на самолета и пробва заключената врата. Той е строен и малко под метър и осемдесет висок, с тъмен тен и спортна фигура. По лактите му има драскотини и синини. Под дясното му ухо се вижда незаздравял белег от порязване.

Младежът пак дръпва вратата. Лицето му не е познато на Ник – нито от Женева, нито от последната обиколка на самолета. Детективът става и кимва на Айк. Едрият охранител оставя книгата, която чете, и заобикаля по съседната пътека. Ник оглежда непознатия за признаци, че носи оръжие, като се моли да не се стигне до стрелба тук, във въздуха. Една стюардеса посочва на младежа друга тоалетна малко по-назад в самолета.

Ник тръгва след него. Оглежда всеки сантиметър от дрехите на мъжа. Търси в провисналите му дънки някаква издутина от скрито оръжие или експлозив в чорапа или под крачолите. Кокалчетата на дясната му ръка са подути и одрани – като че ли през последните няколко дни е удрял някого с юмрук. Ник проверява дали Айк се движи успоредно на него в другата пътека, после умишлено се блъска в мъжа пред себе си.

Младежът се обръща и го избутва с длан.

– Хей, внимавай къде вървиш.

– Извинявайте. Опитвах се да си сверя часовника и не ви видях. Чухте ли колко часа каза стюардесата, че е разликата между Ню Йорк и Швейцария?

Младежът

го оглежда подозрително, но отговаря:

– Шест.

– Благодаря. – Ник наглася часовника си. – По работа ли отивате в Лос Анджелис, или за забавление?

– За забавление. И в момента вие ми го разваляте.

Младежът се обръща. Айк минава между седалките и застава в пътеката срещу Ник, така че непознатият се оказва между двамата.

Ник отново обръща мъжа към себе си. Погледът му казва, че не го е страх от спречкване.

– Още не съм свършил с вас.

Младежът го поглежда дръзко:

– Ти какъв си бе, полицай?

– Всъщност да. – Ник показва служебната си карта. – Как се казвате и на кое място седите?

Охранителят на самолета се обляга на стената и бръква с една ръка под якето си, където държи електрошоков пистолет.

– Мантън, Джими Мантън. – Младежът бръква в джоба си и изважда отрязък от билет.

Ник взема картончето и проверява в списъка. Съвпада. Той връща отрязъка на младежа и кимва към ожулената му ръка:

– Били ли сте се наскоро?

– Аз? Да се бия? – Младежът докосва ожулените си кокалчета. – Не съм удрял човек от гимназията. Паднах със скейтборда. С това се занимавам. За удоволствие и професионално. Карам скейтборд и сърф. Доста добри пари си изкарвам от това. Защо, да не би да е забранено?

– Все още не. Имам някаква представа от сърф, но осветлете ме, господин Мантън, кои според вас са най-добрите сърфисти?

Очите на момчето грейват:

– О, човече, за мен Мик Фанинг е най-великият! Въпреки че харесвам и оня хаваец, Тори Майстър. Карам повече в неговия стил.

Ник отново поглежда списъка. Убеден е, че младежът е този, за когото се представя – поредният самонадеян глупак, който преживява от спонсорства в Малибу.

Назад по пътеката Едуар излиза от тоалетната и се връща на мястото си. Айк вижда подканващия поглед на полицая и се премества да охранява учения.

Ник няма повече въпроси към сърфиста.

– Приятно прекарване в Калифорния, Джими. И умната.

Плясва приятелски младежа по рамото и се връща при Брусар.

165

ГАРДЕНА

С притисната пред устата кърпичка, Дан Еймис се отдалечава от сянката – и вонята – на старата талашитена къща. Вдишва дълбоко свеж вечерен въздух и се обажда, за да докладва за находката си:

– Изпрати патолога, шефе. Намерих труп на бяла жена, подредена в стила на Привидението, в спалнята на Ема Варли. Нашият човек е бил тук.

Картър и Мици слушат на високоговорител. Той закрива лицето си с ръка. Още една смърт – още едно убийство, което не е успял да предотврати.

– Мислиш ли, че е тя?

– Да. Вече доста се е разложила, но в дневната има нейна снимка и прилича – отговаря Еймис

– Добре. Стой там. Действай като първи полицай на местопроизшествието. Ще изпратя и криминалистите.

– Разбрах.

Картър се обажда на мобилния на Ейми Чан. Тя е работила по всички предишни жертви на Привидението, затова иска и този път да е тя.