Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
Нашата чета се състоеше от двама нелегални и осем селяни-милиционери, които се числяха при нас няколко седмици. През тия десет дни тъгувах и безгранично желаех да видя отново Лука, Тодор и боровите гори на Воден. Тодор искаше да дойде с мен, но Лука едва не се разсърди от това:
– Не – извика той, – вземи Сандо, той ще ти бъде полезен, остави ми Тодор.
Това ми се видя детинско. Сега го разбирам. Първата година из Воденско Лука се е чувствал самотен.
Аз погледнах хубавите черти на Сандо, неговите тъмносини умни очи и се помирих. Сега схващам, че така е било по-добре. Ако бях прекарал изпитанията си с Тодора, много нещо от урока щеше да остане ненаучено. Той притежаваше оня несъзнателен ентусиазъм, който пренебрегва слабите страни на положението,
Една вечер Сандо и аз казахме сбогом на нашите спътници и заедно с един водач тръгнахме към битолските низини. Няколко часа преди разсъмване стигнахме хълмиста местност. Един поставен пост ни се обади. Той трябваше да ни заведе в селото, гдето на следния ден имахме среща с Тане, леринския войвода 28 .
Тане Стойчев (вляво), 1874 – юни 1907
Неочаквано излязохме пред редица каменни къщи. Зад градинските огради се чуваше ръмжене. При влизането ни в селото не се мярна нито едно куче, а само преди половин час от хълмовете чувахме лаене.
– Трябва да има аскер в селото – пошепнах аз Сандо.
– Железницата минава наблизо – отговори водачът ни, – а казармите са далеч оттук – петнадесет минути.
По улиците не видях хора. Къщите изглеждаха необитаеми като антични развалини. Стигнахме един ъгъл и там долових блясък на лампа от някакъв прозорец. Водачът извика тихо и една врата се отвори, колкото да се промъкнем в къщата. Семейството, един млад селяни и жена му, две деца,и стара баба, ни очакваха. Те бяха сварили чорба на огнището и ние тримата вечеряхме. Водачът разпита какви новини има, дали бирникът е в селото, дали андартите са направили някъде пакости и где са разположени местните гарнизони. Той от своя страна изложи разположението на войските през нашето еднодневно пътуване и за техните вероятни движения през следните двадесет и четири часа. Това осведомяване македонските селяни бяха развили до наука. Аз не зная случай техните сведения да не са излезли точни. Рядко съм бивал в опасност, която не е била предсказана, нито ще забравя изкуството, което владеят тия селяни, за да избягнат от някое тежко положение пред аскера.
След ядене, още като разговаряхме, Сандо и аз почнахме да се разсъбличаме. Най-напред коланите с куршумите и бомбите, след това навущата и униформите. Всички бяха добре свити в един чувал и скрити в дупка под пода. Когато излязоха от стаята жените и децата, ние се съблякохме напълно. Нашето дебело, тясно вълнено долно облекло не отговаряше за селската носия, в която трябваше да се преоблечем.
Младият селянин ни даде дрехи от груб конопен плат. Върху тях облякохме потури, прилични на балони при бедрата и досадно стегнати под коленете. После ни дадоха домашно плетени чорапи, палто от груб памучен плат, по един червен пояс и волски опинци. На главите си сложихме калпаци, аз се обръснах, а Сандо подстрига своите руси коси. Погледнахме се за миг и прихнахме да се смеем. Селяните ни пригласяха от симпатия, защото несъмнено те не можеха да оценят колко смешно нелепи изглеждаме един на друг. След малко легнахме да спим, като се чувствахме в безопасност от нашествие на любопитния аскер.
Шум от тих разговор ме събуди сутринта. Отворих очи и видях един човек в европейско облекло да разговаря с нашия хазаи. Непознатият, като забеляза, че съм буден, тръгна към мене, протегна лявата си ръка и усмихнат ме поздрави.
– Добър ден, бай Алберт!
Видях, че десният му ръкав висеше празен.
– Ти си генерал Ноги?
Той се засмя за името, с което го нарекох, защото то беше псевдонима, с който той се подписваше в официалните книжа.
– Да, аз съм – призна той, –
Той беше секретар на местния,комитет и беше наредил нашия прием в тази къща. След милиционната чета неговата компания бе освежителна. Докато закусвахме топло овчо мляко и хляб, Ноги остана на приказки с нас, после излязохме заедно из селото. То лежи в една дупка между хълмове с лозя, поотворено само откъм железопътната линия, която беше толкова близо, че се виждаха двамата войници, които я охраняваха. Повечето от мъжете бяха из село и ни поздравяваха с усмивки и дяволити кимания. Най-после стигнахме до хана, гдето няколко стари хора стояха без работа. С тях пихме сливовица, едно люто питие, правено само за гърлото на селянина. Синът на ханджията скоро се бе върнал от Америка и с него разисквахме върху работническия проблем в каменовъглената област в Пенсилвания 29 . Той говореше английски, но не владееше езика за всякакви разговори. Най-после обърнахме на български, но след като направихме впечатление на публиката, че младежът е понаучил нещо. Внезапно една жена дотича и извика:
– Аскерът иде! Битолският път гъмжи от войници.
Сандо и аз скочихме на крака, но учителят и старците се отнесоха спокойно. Младият емигрант отиде в една задна стая и се върна с три мотики.
– Ах, това е добре – каза ханджията, – но е по-сигурно да отидете в лозята, ако войниците спрат тук и ни заприказват.
– Вие сте дегизиран добре – каза учителят, – но езикът ще ви издаде и под тоя костюм.
Ние нарамихме по една мотика и придружени от сина на ханджията, излязохме на улицата и поехме пътя за лозята. В тоя момент конният авангард на войската влизаше в селото. Той мина толкова близо, че можахме да различим белите мустаци на командващия стар офицер. Разбира се, не ни заплашваше голяма опасност да бъдем открити, но аз усещах остро оня страх от множеството черни униформи, който е общ за всички, дето носят оръжие незаконно в Македония.
– Не е приятно такова зрелище, когато човек държи само мотика на рамото си – забеляза Сандо.
Стигнахме лозята и заедно с двадесетина работници почнахме да копаем, като скришом наблюдавахме кавалеристите, които пояха конете си при чешмата на близката главна улица.
Един старец свиреше с гайда. Под ритъма селяните работеха, а някои и пееха.
– Ей, Яни – извика едно момиче, което работеше зад мене, – не сечи корените.
Хората около нас прихнаха да се смеят. Аз погледнах назад и видях, че момичето се изчерви. То ме беше взело за Яни навярно по потурите, които, изглежда, принадлежаха на някой Яни и се познаваха по четвъртитата кръпка на седалището.
– Дали е Яни или не – извика старият свирач, – ти си права, Стоянке. Научи го как се копае лозе. Той добре ще схване, ако ти го учиш. Хайде, не се срамувай.
– Надуй по-добре гайдата, дядо – отговори момичето, – засвири нещо весело.
Шеговитите закачки продължиха. Работниците почнаха да се събират. Из близкото лозе също прекратиха работата и младите мъже и моми дойдоха при нас на почивка. По височината на хълма се зададе бързо младеж в полуалбански костюм. Аз се стреснах. Той беше въоръжен, сигурно – бекчията 30 на бея.
– Ей хора, пак почивате, а! – извика той.
– Не дигай толкова шум – отвърна Стоянка, беят го няма.
Бекчията се хилеше и мигаше.
– Е, добре – извика той, като хвърли пушката си. – Не крякайте като кокошки. Ако не искате да работите, играйте хоро. Дядо, я надуй гайдата.
Работниците се настроиха добре. Край бейския човек се събраха около десетина момчета и момичета. Той улови ръката на най-ближния до него селянин, заловиха се всички и почнаха да удрят земята с мудни, ритмични стъпки по песента на гайдата. В дясната си свободна ръка водачът на хорото завъртя кърпа, полетя две стъпни напред, една назад, изви редицата навътре, разгъна я навън. Както знаех от България, селяните в полето често спират работата за такава половинчасова почивка и затова смятах тази забава съвсем спонтанна.