Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

В случая определението трябва да бъде много точно. Когато една организация достигне на брой два милиона членове, включвайки цели градове и окръзи, тя престава да бъде нещо като клуб или комитет. Сега вече е очевидно, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация е надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление, установена от македонското селячество на мястото на турската анархия. Макар и несъвършена в някои отношения поради пречките, възникващи пред нея, това е по своята форма една добре изразена република, която се издига над изкуствената повърхност на една остаряла система. Какво е Централният комитет по своята същност, ако не ядката на едно народно събрание, представляващо федерация от области

или щати? Какво по-добро определение може да се даде на четите от това, че те са полицейската сила на тази нелегална република? Опасностите за тази народна организация се криеха именно в нейния таен характер, който се налагаше по необходимост, и както ще отбележим, административната власт бе възложена на групи, а не на отделни личности, и контролът върху четите, въоръжените сили на тази система, беше дотолкова децентрализиран, доколкото позволяваше изискването за неговата ефективност. Страхът от едноличен контрол бе толкова силен, че постоянната тенденция беше към децентрализация и отслабване на властта на Централния комитет.

В това се криеше и шансът за един авантюрист като Сарафов. Колкото по-голяма бе децентрализацията, толкова по-малка бе силата, която му се противопоставяше, поради което той не можеше да бъде лесно отстранен. Когато управлението е разпръснато, един демагог има възможност да спечели влияние, като въздейства върху народните чувства и стремежи. Да запази вярното приятелство на войводите означаваше да контролира тях и техните чети, а да контролира четите означаваше да държи властта на цялата нелегална република в свои ръце. Срещу него бяха някои от най-умните и далновидни личности, но зад него бяха невежите маси и всички онези, които можеха да бъдат купени с пари, а той боравеше така умело с подкупите, както някой нюйоркски политик. Княз Фердинанд финансираше именно тази кампания на корумпиране. Не знам нито един от моите приятели, имащ някакво влияние, който по едно или друго време да не е бил изкушаван с пари от Сарафов или неговите агенти.

За момента неговите изгледи за успех бяха големи. Получавайки властта над организацията в Македония, той можеше да разчита на външната подкрепа на княз Фердинанд, който имаше една от най-добре организираните армии в Европа. Така той можеше да запази положението си на диктатор до момента, когато в резултат на естествения еволюционен процес, подпомаган от човешки усилия, турската власт падне, оставяйки в негови ръце съдбините на Македония. Защото тогава никой не вярваше в силата на младотурското движение.

Но достатъчно говорих за Сарафов. Неговите начини на действие бяха безскрупулни, но може би в стремежа си към крайната цел той не бе воден единствено от егоистични чувства. Възможно е в плановете си да е предвиждал възстановяването на българската империя, управлявана от германски принц, ненавиждан от всички българи, но все пак български цар. Несъмнено той виждаше себе си най-близко до царския трон. За да дадем точна представа за опозицията срещу него, трябва да поясним, че българинът, по своя характер, е склонен към демократичност и ненавижда империализма. Това е характер, който естествено клони към социализъм. Повечето от противниците на Сарафов действително бяха социалисти и в негово лице виждаха единствено креатурата на княз Фердинанд. Тяхното влияние се разрасна до такава степен, че на последния конгрес те поставиха Сарафов на колене. Той излезе със сълзливи протести, като изтъкваше, че се придържа към принципа "Македония за македонците" и все пак успя чрез незначително мнозинство да запази официалното си положение и влиянието си като един от двамата главни ревизори за още една година. Другият ревизор, в който опозицията имаше доверие, бе поставен по-скоро да контролира Сарафов ⁴² . Това беше неговият последен шанс. В края на краищата той отново изневери на доверието, но заплати с определеното наказание, което сполетя и неговия партньор, когото той успя да подкупи. Но това

са бъдещи събития. По времето, за което се отнася разказът ми, той все още беше ревизор.

10. Градът Битоля

Аз и Сандо се намерихме в една малка стая, подобна на килия. В нея имаше подвижно легло, два стола, една маса, поставена под зарешетения прозорец, и една етажерка, върху която лежаха църковни книги. Попът, който ни доведе, седна до масата. Той беше стар, почтен човек. Дългите му сребърни коси се спущаха върху широките плещи, а бялата му брада спокойно се стелеше върху черното лъскаво расо. По устните му играеше весела усмивка.

– Какъв костюм за един американски гражданин – забеляза той и се ръкува.

– А вие, отче, наистина сте... Току-що научих...

– Да, една видна личност в историята – Мирабо ⁴³ – отговори той шеговито.

Аз знаех, че той е председател на окръжния комитет и един от първите хора на Груев. Беше един от малцината ветерани на организацията, още неоткрити и необявени за нелегални. Когато говорехме, в стаята влезе друго лице, облечено в хубав европейски костюм, с елегантен бастун и фес, кокетно накривен над ухото.

– Здравейте, другари – поздрави ни той небрежно. След това огледа стаята. Попът се смееше.

– Дявол да го вземе! – извика неочаквано господинът на чист английски език. – Не сте ли вие американецът?

И той сърдечно ми стисна ръката.

Леринският учител беше словоохотлив, затова лесно познах Орела, делегат от Леринско в окръжния комитет и негов секретар.

Орела отиде да ни приготви по-безопасна квартира. След половин час Сандо и аз излязохме на улицата. Вървяхме бавно сред празничната навалица, следвайки една млада жена, облечена в особено зелена рокля.

Минахме край потока, който се спуща по главната улица и стигнахме в Йени махле, която е разположена в покрайнината на града. Издебнали благоприятния момент, незабелязано влязохме в красивия двор на една голяма къща. След малко бяхме вече настанени в широка и уютно наредена стая. Дойдоха при нас няколко млади момичета, едно момче на шестнадесет години и домакинята. Скоро дойде и бащата. Той беше възрастен, едър българин. Смехът му беше кротък и благ. Неговото присъствие насърчи момичетата, та се започна такова обожаване на героя, което бе в едно и също време и затруднително, и крайно. Домакинята ни предложи да направим баня. Слязох долу и се окъпах в едно корито, пълно с вода. Стори ми се, че измих не само дебелия кир от леринските прахове, но и всичкия блясък от комитлъка, който имах, защото не може човек да се чувствува живописен в чисти дрехи от проста обикновена кройка, каквито ни дадоха да облечем.

Когато се качих отново горе, в стаята влязоха още момичета, тъмноруси, с кестеняви очи, славянски момичета, красиво, но не живописно облечени, тъй че изглеждаше като да участваме в най-обикновено фамилно събрание.

Дойде време за обяд. Насядахме около софрата със скръстени крака – един обичай, който е чужд на европееца, но покривката, салфетките, ножовете и вилиците и отделният прибор за всеки от нас – всичко това бе приятно конвенционално, а край нас седнаха момичетата и момчетата, младшите членове на фамилията, подобно жреци в храма, тълкуващи думите на боговете и регулиращи обожанието.

Следобед със Сандо се изтегнахме върху възглавниците, сложени в една от ъглите на стаята.

Под влияние на всичко това Сандо се разтопи дотам, че разказа едно сражение, нещо, което никога не съм чувал да прави по-рано.

Едва сега, за пръв път откак бях напуснал Воден, можах да се почувствувам свободен от онова нервно напрежение, което е присъщо на всеки нелегален в Македония.

Вечерта наближаваше и разговорите ставаха все по-оживени и по-весели. Неочаквано вратата се отвори и влезе Орела, усмихнат и закачлив.