Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията от преуспяващите македонци в България.

Изборът на председател на комитета не беше лесен. Той трябваше изцяло да се посвети на тази работа; останалите представители можеха да бъдат доброволни сътрудници, които не беше необходимо да изоставят

работата си. Председателят обаче трябваше да умее да преговаря с министри, с представители на печата и дори да разменя приятелски реплики с чуждестранните дипломатически представители. Необходимо беше да бъде тактичен, енергичен и вещ в журналистиката. Също така трябваше той да бъде приемлив и за българските власти, защото през България преминаваше главният канал, през който военните снаряжения, закупувани в Австрия, биваха прехвърляни през границата в Македония. Този избор паднал върху блестящ млад офицер от българската армия – Борис Сарафов ³⁷ , роден в Македония, добре образован, с изключителна интелигентност и обаятелна личност. Дори враговете на Сарафов не можеха да отрекат, че по време на избирането му той изглеждаше най-подходящият кандидат за поста.

На българския трон седеше един княз, също бивш офицер, амбициозен, властен и дипломат. Несъмнено на него му допадна личност като Сарафов. Съвсем естествено, в един толкова малък град като София, те се срещнаха и откриха, че имат общи интереси. Казах вече, че княз Фердинанд е амбициозен. Подобно на всички други принцове неговият поглед следеше какво става отвъд границите на държавата. Той виждаше един народ, откъснат от собствените му поданици само чрез произволни политически граници. Тези двама авантюристи се сближиха, търсейки помощ един от друг. Но за нещастие на Македония авантюристът на трона беше по-ловкият от двамата.

От самото начало Сарафов сякаш потвърди, че Комитетът е направил уместен избор. Като журналист той направи името на Македонския комитет известно в цяла Европа и дори в Америка. И тъй като скромността не спадаше към неговите качества, до днес много редактори вярват, че Сарафов беше ръководителят на революционна Македония. Но особено добре той се справи с нещо много по-важно: със събирането на средства от македонските емигранти в България.

В касата на революционерите започнаха да се стичат пари, а в Македония – манлихерови пушки. Младите водачи по места бяха изпълнен с ентусиазъм, поради което не проявяваха особено любопитство по какъв начин Сарафов осигурява средствата, нито имаха достатъчен административен опит, за да преценят значението на факта, че върху прикладите на манлихеровите пушки с изобразен българският държавен герб. Ако някои все пак разбереше, че това са държавни пушки, чийто брой е прекалено голям, за да бъдат откраднати, той не се замисляше върху това, че правителствата не правят подаръци, водени от сантиментални съображения. Преките участници в битките не разсъждават върху моралната страна на начините, по които те се снабдяват със средства за воюване.

Сарафов събра огромни парични суми. Онези, които преди даваха по един франк от любов към родината, сега даваха по два и повече, водени от други мотиви. Сарафов и неговите агенти бяха лаконични и категорични. Или ще дадеш, или ще умреш! Мнозина понесоха тази санкция, за да бъдат повлияни останалите. Разбира се, имаше и протести, но каква полза от тях, когато полицията е срещу теб. Както се вижда, разбирателството между Сарафов и княза даваше материални резултати. Естественото заключение е, че княз Фердинанд очакваше от това споразумение бъдещи придобивки. Междувременно успехите на Сарафов му даваха още по-голяма власт и той стана единственият представител на революционна Македония пред света извън турските граници.

Но младият революционер най-накрая извърши грешка – прояви недискретност. Той изпрати един от своите добре въоръжени заместници извън територията на своя приятел, княз Фердинанд.

Един румънски журналист в Букурещ, използвайки общественото настроение, публикува неприятни факти относно методите на действие на Сарафов. Издаваният от него вестник попадна в Македония и бе прочетен от местните водачи. Сарафов нареди да го убият ₃₈ .

Румънската полиция имаше по тези въпроси по-различно разбиране от българската полиция. Тя изиска убиецът да бъде наказан и в подкрепа на нейното искане по протежение на дунавския бряг бяха струпани румънски войски. Тогава Сарафов бе арестуван в София по обвинение в убийство. По-късно, когато общественото негодувание в Румъния утихна, той бе съден и оправдан, но неговият коронован съдружник реши, че в интерес на сдружението ще бъде по-добре, ако Сарафов предприеме пътуване в чужбина. И така Сарафов прекара известно време в парижките кафенета и булеварди.

Междувременно бе назначен негов приемник, но без да бъде избран от Македонския комитет. На мястото на Сарафов бе поставен един улегнал, възрастен български генерал на име Цончев – още едно тъжно име в македонската история. Той обаче не е пряко свързан с настоящата история.

След падането на Сарафов последва анкета на неговите методи. Тя бе извършена от македонските местни водачи, Сарафов бе строго осъден. Водачите се опитаха да реорганизират Софийския комитет, но човекът на Фердинанд, генерал Цончев, отказа да напусне мястото си. В негови ръце беше машината за събиране на средства, а също и официалният орган на революционерите ³⁹ , и техните опити да го отстранят се оказаха напразни. Чрез официалния македонски орган и чрез българския печат той успя да накара македонците в България да повярват, че той е представителят на революционна Македония. Нещо повече, той имаше зад гърба си подкрепата на полицията.

За нещастие, точно по това време стана известното предателство в Солун, за което се говореше в една предишна глава ⁴⁰ .

Главните ръководители се намираха в затворите в Мала Азия и за известно време Цончев беше изцяло господар на полето на действие. По същото време стана още едно важно събитие, за което ще говоря в последната глава на тази книга ⁴¹ .

По-късно европейски дипломати упражниха морален натиск, с който принудиха султана да обяви обща амнистия. Ръководителите бяха освободени и използувайки предоставената им голяма парична сума (получена по начин, описан в последната глава), обявиха въстание в Битоля, надявайки се да предизвикат намесата на Европа.

В този подходящ момент Сарафов се появи отново и смирено предложи своите услуги. Той се сражава героично под командуването на Груев и поради това миналите му прегрешения бяха простени.

Тогава именно Сарафов използува същите тези свои качества, които му осигуриха на времето назначаването му в София. И сега неговата завладяваща личност му спечели сляпото възхищение и вярната подкрепа на онези млади войводи, чиито умове бяха склонни да се подчиняват само на лично ръководство, и още не бяха достатъчно зрели, за да схванат една абстрактна идея, която да насочва техните действия.

Въстанието, разбира се, разстрои цялата революционна организация. Всички сили от района бяха съсредоточени в Битоля и много от войводите бяха убити или извадени от строя.

След въстанието последва реорганизация. В различните райони бяха определени нови войводи. Несъмнените способности на Сарафов като военен организатор и сега му осигуриха значително влияние над останалите ръководители. Когато комитетът осъзна, че половината от войводите по места бяха измежду онези, които Сарафов успя да хипнотизира, вече бе твърде късно да се поправи грешката. Именно решителните усилия за промяна на това положение раздели организацията на два враждебни лагера.