Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Аз хвърлих поглед към селото и забелязах, че войниците се движат безцелно по улиците.

– Те няма да подозрат нищо – забеляза един до мен, – докато ни виждат, че сме весели и играем хоро.

Някои се опитаха да уловят мене и Сандо за хорото, но ние се държахме настрана и предпочитахме да бъдем само зрители. Хорото беше една действително красива гледка. Повечето от момичетата бяха хубави. Бронзовата коса на Стоянка се развърза и част от нея падна на раменете й. Със засилване на играта нейните бузи се зачервиха.

Сандо улови ръката ми във внезапна тревога.

– Погледни, аскерът иде насам. Да бягаме нагоре!

– Стойте! – обади се един от селяните. – Правете каквото ще ви кажа

и нищо няма да се случи.

Той ни бутна при играещите. Едно момиче се спусна и потегли Сандо, а Стоянка улови моята ръка. Старият гайдар наду по-силно бузите си, по-лудо се залюля хорото.

Видях един офицер и десетина войници, които се приближаваха по пътеката към нас. Като стигнаха до хорото, техните мургави, изгорели от слънцето лица, се засмяха добродушно. Бекчията, който досега ни водеше с равни стъпки, направи няколко скока и викна нещо по турски. Офицерът плесна с ръце и отговори с нещо, което можеше да значи:

– Карайте, дявол да го вземе, и аз ще скачам с вас.

Като гледах лицата на играчите от двете си страни, аз не можех да открия в тях друго, освен веселието на момента. Все пак ми се стори, че почувствувах нервно напрежение в Стоянкиното стискане на ръката ми.

– Малко почивка! – извика бейският човек, като се тръшна на земята и извади кърпата да обърше челото си. Хорото се разтури. Стоянка не пусна ръката ми и ме задърпа нагоре към лозята. Същото направи със Сандо и неговото момиче.

Колко забавен беше бекчията! Той разсмиваше офицера, войниците и селяните, които се събраха около него.

Аз не долавях шегите и бързите закачки и отговори, но войниците очевидно мислеха тези гяури за чудесни хора. Старият дядо също опита шеговитите закачки и отговаряше с такава сръчност, че турците подскачаха от възторг.

Поискаха хоро отново. Бекчията заигра няколко смешни хора с един вик, който се понесе по хълмовете. В това време се чу ясният зов на тръбата. Турците се обърнаха, извикаха и бързо тръгнаха към селото. Дядото засвири, но не вече за хоро, а една тъжна народна песен, докато ние наблюдавахме войниците, които на дълги колони излизаха от селото и извиваха нататък по хълмовете. Последните роти още се виждаха, когато Сандо и аз слязохме по пътеката. Искаше ми се да кажа нещо на селяните, но повечето от тях бяха изчезнали. Дядото свиреше и не забелязваше никого. Всички веселяци изведнъж бяха станали отново безстрастни и изнурени селяни, или, както ги наричат някои писатели – "мрачни и мълчаливи българи".

8. На пазар

Сандо и аз се върнахме в селото и срещнахме учителя, който имаше замислен и сериозен израз. Запитахме го какво се е случило и той ни съобщи събитието, което трябва да отбележа, като едно от най-трагичните в македонската история.

Миналата седмица турската войска унищожила Георги Сугарев и цялата му чета. Учителят ни прочете подробностите от едно писмо, получено с куриер от Битоля.

Георги Сугарев, 1876 – 1906

Една от причините да отида в Битоля беше и моята назначена среща с Георги Сугарев ³¹ , главния ревизор на вилаета. Административните поделения на организацията съвпадаха почти точно с установените от турското правителство. Всяка каза бе един район, управляван от комитет, представляван от войводата и четата му. Няколко кази съставляваха вилает или окръг, управляван

от окръжен комитет, съставен от по един делегат от всеки район. Този по-горен комитет бе представен от ревизора, който контролираше районните воеводи. Над това идваше само прочутият Централен комитет, съставен от по един делегат от всеки вилает. От всички пет вилаета Битолският се считаше най-важен, защото в него гърците действаха най-силно и ставаха най-сериозните въстания ³² .

Освен ревизор на Битолския вилает, Георги Сугарев беше един от най-способните между големите воеводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото останали неповлияни от вътрешните партизански борби, създадени в организацията от Борис Сарафов. Той беше известен и със своята извънредна честност. Споменавам този факт, защото е важен за събитията, за които ще разказвам.

Нещастието с Г. Сугарев не носеше никаква особеност. В Македония тия истории са обикновени. Четата влязла в едно село, била предадена, изненадана и заобиколена от войска. Започнало сражение – нито един от двадесет и петте четници не могъл да избяга. Загадка останало само изчезването на Сугарев и всяка следа от него. Войниците намерили само двадесет и четири трупа. Нито смъртните останки, нито пушката на Сугарев. Месеци подред се носеха слухове, че той избягал и лежал някъде ранен. Днес за нас, които бяхме по това време в Битоля, няма никакво съмнение какво в действителност се е случило с младия войвода. Но нека продължа.

Учителят беше необикновено унил. Знаеше се, че той е близък другар на Сугарев. Той казваше, че ще напусне Битоля, загатваше дори за емигриране в Америка.

– Смъртта на един човек не значи пропадане на Македония – намекна Сандо.

– Но когато честните борци един по един загиват и остават само мошениците, каква надежда има?

Неговата ядовитост ме смая, но като не виждах особени основания за нея, тогава аз я отдадох на подтискащата обстановка.

Късно следобед дойде Тане; той и неговите четници яздеха пъргави кончета. Те обикаляха низините и големите ридове като татарски скитници. Понякога аскерът ги забелязваше, но те се движеха толкова бързо, че преследването им беше невъзможно.

Тане беше забележително красив мъж, с тъмносиви блестящи очи, добре опредени черти, дълга кестенява коса и златиста брада. Той носеше албански потури с палто, европейски скроено. Беше пълна противоположност на помощника си, един едър мъжага, облечен с английски Норфолкски костюм, с бакенбарди като английски турист или ловец на едър дивеч.

Поздравът на Тане беше една любопитна смесица от държането на невежия селянин, поласкан от срещата си с европеец и милостивия господар от областта, и изтънчения джентълмен от висшето общество. Неговият опит да разговаря на литературен български говор бе толкова забавен, колкото и говорът на някои провинциален негър от Алабама, който се мъчи да говори като бял. При все това той имаше славата на юначен борец. Моето запознаване с него беше кратко, защото беше събота, а в понеделник трябваше да отида на пазар в града.

Следобед, доста късно, Сандо и аз тръгнахме през полето, придружени само от един селянин. Беше вече мръкнало, когато стигнахме в малко селце и бяхме заведени в една махала от ниски, сиромашки колиби, някои от които построени върху развалини на по-големи къщи. Такива развалини видяхме на всички страни. Цареше необикновена тишина, не се чуваше даже лай на кучета.

– Някой трябва да е умрял – казах аз.

– Това са последствията от въстанието – отвърна Сандо.

– Ако четата може да се промъкне до това село, у народа отново ще се събуди надежда. Днес тия хора са на произвола на всеки вагабонтин с пушка.