Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
Нашата колиба се осветяваше от един голям фитил в блюдце със зехтин; светлината не беше много голяма, за да освети всички ъгли на едничката стая, но ни позволяваше да видим ниските греди, почернели от пушека на огъня, обикновено горящ в средата на глинения под, но сега едва мъждеещ.
Беше доста късно, когато стопанинът и семейството му се върнаха от работа. Ичо, местният председател, мършав и измъчен човек, съвсем не беше тъй мизерен както колибата му. Той живееше с брата си. Техните жени подкладоха огъня и сложиха ядене. Помагаше им и вдовицата на загиналия във въстанието трети брат. Тук беше и майка им. Тя беше много стара за работа и трепереше
– Двама, двама от тях са дошли! – извика тя възбудено. – Двете момчета с хубави чела.
– Така мамо – отговори Ичо, – те са наши момчета.
– Пазете се хубаво, момчета. Те имат остри нокти. Те са вълци, те имат дълги зъби. Те ще ви изпият малкото кръв.
– Тя си изгуби ума, когато турците ни опожариха – обясни Ичо.
– Не се сърди, мамо, тези дни вълците се опитомяват.
– Аз ги видях – продължи тя да говори, – няколко дни те бяха тук. Разкъсваха жени и деца. Те убиха моя син Ичко горе в планините.
Тя склони глава отмаляла. Поставиха я да спи. Ичко бил с една чета през време на въстанието. Когато се завърнал след амнистията, майка му не го познала.
Събудихме се рано сутринта. След като изпихме по едно кафе, помогнахме на Ичо и брат му да натоварят четири коня със стока за пазара. В облеклото си извършихме няколко промени – около калпаците завихме вълнени чалми с краища, завързани под брадите. След това всеки определи какъв ще бъде. Сандо ще се нарича Мичо от село Бурешмика 33 , син на Никола; аз бях Иванчо от същото село, син на Стефан. Повече от това турчинът не пита. Качихме се на конете и потеглилме по главния път. Моето настроение се повиши, когато слязохме всред откритите нивя, защото тук, долу, в равнината дърветата и ливадите бяха вече зелени и овощните градини – розови и бели от цвят.
От всеки хълм на пътя виждахме белите минарета на града, а зад тях зеленина и планини.
Срещнахме група селяни мюсюлмани, тръгнали за Лерин, които ни поздравиха с добродушие, вдъхнато от чудесното време. Когато преминавахме железопътната линия, група войници ни поздравиха.
– Добър късмет на пазара, приятели!
Ичо и брат му отговориха:
– Да сте живи, братя!
Разминавахме се с много селяни, едни весели, други мълчаливи. Те кимаха с глава. Срещнахме на магарета и жени с яшмаци, но винаги придружавани от момчета. Под сянката на няколко дървета при един извор почиваха десетина албанци със свирепи погледи, въоръжени с револвери и ками. Те са конекрадци, но са почтени хора в тая земя на анархията.
Срещнахме и един стар ходжа, с широк халат и бяла чалма, придружен от малка група послушници, всички качени на магарета. Те също ни поздравиха приятелски:
– Да ви даде бог големи печалби! – каза старият белобрад ходжа. Наистина, мъчно можеше да се каже, че в тази страна цари ненавист и раздор. Всички са прости и добри хора; дори десетина пияни аскерлии около хана на едно село, през което минахме с голям страх от моя страна, се пошегуваха добродушно с нас. От една височина неочаквано се откри
Премина колона от момичета, облечени в сиви униформи, след които вървяха две жени и един албанец гавазин. В дрехите на тези две жеви имаше нещо поразително познато и когато се разминавах с тях, долових отчетливо три думи "Далече ли е?" Това беше добре познатото ми произношение, което не бях чувал вече няколко години. Групата беше от американското мисионерско училище 34 . Положението ми обаче не позволяваше да се поддам на силното ни желание да се представя на моите две сънароднички. Това удоволствие не изпитах и след това.
Най-сетне стигнахме до октроата 35 , но чиновникът, който стоеше там, не ни обърна внимание и ние минахме в многолюдните тесни улици. Слязохме от конете и ги поведохме сред навалицата. Излязохме на главната улица, оттам през един мост, после по странични улици стигнахме в двора на един хан. Тук слугата ни взе конете, а ние се качихме в една стая. Дадохме книжата си на ханджията, а той сам отиде да ги предаде на надлежното място. След петнадесет минути се върна.
– Всичко е наред – прошепна той, – елате с мене.
Сандо и аз се сбогувахме с Ичо и неговия брат. Излязохме на улицата, като вървяхме малко по-назад от водача, уловени ръка за ръка, както младите селяни ходят из града.
Влязохме в една черква. Пред олтара десетина селяни тихо се молеха. Присъединихме се към тях и наведохме глава, като се кръстехме, щом чухме монотонната песен на свещениците. Когато минахме край вратата на черквата, един стар свещеник засегна лакътя ми. Обърнах се и го последвах в двора, оттам се промъкнахме през една странична врата и по тъмна стълба се качихме в стаята.
Почувствувах облекчение, че най-после играта бе свършила.
9. За интригите на един княз
Тук историята ми прекъсва, може би в разрез с литературните изисквания, но по необходимост, за да даде място на сухи исторически факти, без които всичко преживяно може да се превърне в разказ за някаква безсмислена авантюра. Освен това те не са чак толкова сухи за човек, който има вкус към дворцови интриги, човешки страсти и алчност, маскирана с княжески одежди.
Когато революционната организация в Македония със своите безбройни членове и поделения стана влиятелен фактор във вътрешните работи на Европейска Турция, нейните ръководители решиха, че тя трябва да бъде представена в чужбина от Комитет на представителите 36 . Неговата задача беше да излага и разяснява на европейската общественост истинските цели на революционна Македония, да разсейва създалото се убеждение, че четите са разбойнически банди, а техните водачи – само жадни за плячка разбойници. 3а тази цел комитетът трябваше да издава всяка седмица свой печатен орган.